Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
— Накъде са тръгнали според теб? — попита Рубън.
— Надолу по пътя има някакъв бар. Да се надяваме, че ще се отбият там да пият по едно за разтоварване.
Работниците действително спряха пред бара. Анабел и Рубън ги изчакаха да влязат, след което бавно ги последваха.
— Говориш ли испански? — погледна я с любопитство Рубън.
— Да, доста прилично. Живяла съм в Лос Анджелис. А ти?
— Май съм по-добре с виетнамския — поклати глава едрият мъж.
— В такъв случай си поръчай една бира на английски, а разговорите остави на мен.
— Каква ще е ролята ми?
— Да изведеш навън всеки, който прояви нездрав интерес към мен.
— Страхотно, благодаря ти. Ще ми бъде приятно да използвам уменията, които владея най-добре.
Четиримата латиноамериканци вече седяха на една маса с халби в ръце. Разговаряха тихо и непрекъснато се озъртаха към останалите посетители на бара.
Двамата седнаха на съседната маса, после Анабел стана и пусна една монета в джубокса. На връщане ловко изпусна ключовете на колата близо до масата на латиноамериканците. Един от тях се наведе да й ги подаде, а тя му благодари на испански. После с отлично изиграна непринуденост измъкна някаква карта от джоба си и го помоли да я упъти, като обясни, че двамата с приятеля й търсят някакъв разсадник наблизо. Мъжът се усмихна и обясни, че той и приятелите му работят именно там.
Лицето на Анабел светна от задоволство. Придърпа един стол и се настани до новия си познат, правейки знак на Рубън да остане на мястото си.
— Искаме да закупим около дузина кипариси — започна тя. — Казаха ни, че при вас има много хубави. Аз работя в една фирма за парков дизайн в Делауер.
Добрият й испански накара хората около масата да се отпуснат.
Мъжът, който й подаде ключовете, обясни, че при тях действително могат да се купят хубави кипариси, но в момента разсадникът не работи.
— Защо? — учуди се тя.
Човекът й разказа за инцидента.
— Боже, това е ужасно! — възкликна тя. — Имаше го във вестника, но без да споменават името на разсадника. Надявам се да заловят виновните.
Мъжете поклатиха глави.
— Приятел ли ви беше този Джон Кравиц? — попита тя. — Точно към него ме бяха насочили…
Оказа се, че Кравиц не е бил близък с никого от тях, но те с изумление научили, че е бил замесен в бомбения атентат в столицата.
— Много неприятно — поклати глава Анабел.
След което един от латиноамериканците изрази мнение, че Кравиц е невинен.
— Но нали в дома му са открили материали за направа на бомба? — престорено се учуди тя. — Това е сериозно!
Не стана ясно дали мъжът беше чувал за материалите, но той продължи да твърди, че Кравиц е невинен.
— А вие бяхте ли на работа, когато избиха онези хора?
Всички кимнаха.
— Сигурно е било ужасно! Извадили сте късмет, че не са ликвидирали и вас!
Обясниха й, че са били на полето, далеч от административната сграда. И до последния момент не са подозирали за трагедията.
— Предполагам, че вече сте били разпитани от полицията — подхвърли Анабел.
Мрачните изражения на работниците потвърдиха предположението й.
— Май виновниците ще се измъкнат, а? — изгледа ги поред тя. — Лошо. Много лошо… — Замълча за момент, просто за да види реакцията им.
Един от мъжете се наведе и прошепна нещо в ухото на нейния човек. Той се обърна към нея и каза:
— От полицията не попитаха за баскетболния кош.
— Какъв кош? — небрежно попита Анабел, въпреки че знаеше от Стоун за изчезналия кош.
— Имаше един отвън, зад администрацията. Играехме на него през обедните почивки. Джон също се включваше. Беше доста добър.
— Какво е станало с коша?
Нейният човек се обърна към приятеля си, който отново му прошепна нещо.
— Хей, какво ви става? — все така небрежно подхвърли Анабел.
— Онази вечер Мигел е забелязал нещо.
— Коя вечер?
— Преди убийствата.
— Какво е забелязал?
— Как някой демонтира коша.
— Демонтира коша? Разпознал ли го е?
— Не, но не е бил Джон. Бил е по-дребен от него. И по-стар. После се появил още един, също непознат. Двамата разговаряли.
— Чу ли какво си говорят, Мигел?
— Говореха на някакъв странен език — отвърна Мигел. — Нищо не им се разбираше.