Дяволският квадрат

Докато чакаше партньорката му да смени позицията си, той изведнъж усети чуждо присъствие и рязко се обърна. На крачка от него беше спряла Лора Ашбърн — агентката на ФБР, която го беше разпитвала за убийството на Том Грос. Беше облечена изцяло в черно, с изключение не тъмносиньото яке с жълти букви на гърба и тъмната шапка с козирка.

— Какво мога да направя за вас, агент Ашбърн? — спокойно попита той.

— Искам да поговоря с вас.

— Моля — кимна той.

— Ние завършихме доклада си.

— Много добре.

— Той не е особено ласкав за вас.

— След нашата среща не съм очаквал друго. Това ли искахте да ми кажете?

— Не съм сигурна — колебливо отвърна тя.

На лицето му се появи усмивка.

— Какво ви се струва толкова смешно? — рязко попита тя.

— Ще ви кажа. Въпреки силите и средствата, хвърлени в разследването, все още никой не е наясно какво се е случило в този парк и защо. Екипът ви тича насам-натам и размахва пръст на всички останали, подозирайки ги в укриване на информация. На всичкото отгоре шпионирате и собствените си хора.

— Какво, по дяволите…

— И не само ги шпионирате, а и се борите за надмощие — повиши глас Стоун, без да й позволи да довърши въпроса си. — В хода на този процес изгубихте всякакви възможности за разрешаване на случая и пропуснахте шанса да спасите нечий живот.

— Празни приказки! — тръсна глава Ашбърн. — Те с нищо не помагат на Том Грос!

— Тук сте права. Но малко доверие и желание за сътрудничество от ваша страна със сигурност щяха да му помогнат.

— Какво точно ви каза той? — объркано го погледна Ашбърн.

— В общи линии немного. Просто се питаше как може да довърши разследването, след като не вярва дори на колегите си.

Ашбърн наведе глава и огледа изпод вежди околните алеи. Разследването продължаваше, макар и с доста по-спокойно темпо.

— Все пак успях да науча някои неща за миналото ви — промълви тя, като избягваше погледа му.

— Които със сигурност ще намерят място в допълненията към доклада ви, нали?

— Наистина ли сте отказали Медала на честта?

— Защо питате? — погледна я той.

— Синът ми е в Афганистан. Морски пехотинец.

— Сигурен съм, че служи достойно на родината, също като майка си.

— Разбирам, че сте ми ядосан, но оставете сина ми на мира!

— Аз не играя тази игра — поклати глава Стоун. — Казах точно онова, което мисля. Вие просто си вършите работата. На ваше място и аз щях да съм разстроен. Ако сте решили да ме превърнете в изкупителна жертва, добре. Грешките, които допуснах, никак не бяха малко…

Чертите на жената видимо се смекчиха от жестоката самооценка.

— Продължавам да мисля за инцидента в Пенсилвания — въздъхна тя. — И това е причината да съм тук.

— Защо си правите труда? — погледна я Стоун. — Нали приключихте с доклада?