Свят на смъртта II

Тъй като нямаше на кого да се довери, че ще свърши работа както трябва, Джейсън бе не само главнокомандващ, но в същото време зареждач, артилерист, капитан на кораба и всичко останало. Краката му бяха отмалели да тича напред-назад. Дори изкачването на мостика вече представляваше усилие за него. Щом веднъж нападателите се озовяха вътре в крепостта, той можеше да си отдъхне и да ги остави да довършат акцията по свойствения им кръвожаден и твърде ефикасен начин. Той бе изпълнил ролята си: отслабил бе защитниците и бе избил немалко от тях; сега следваше ръкопашен бой, който щеше да доведе до окончателна победа.

По-малките съдове, задвижвани от ветрила и гребла, бяха преполовили пътя до разрушените стени, преди „Дредноут“ да успее да потегли, ала движещият се с пара боен кораб скоро ги настигна. Те се отдръпнаха да му направят път и той се насочи право към развалините на шлюза. Бронираният му нос съвсем довърши вратите, откачи ги от пантите и „Дредноут“ навлезе във вражеското пристанище. Дадоха на заден ход, но продължиха да напредват и едва когато се удариха в кея, спряха с мощно разтърсване. Зад тях настъпваха яростно крещящите персони, насреща им бяха защищаващите крепостта си трозелиго и само след миг между двете групи се разрази ожесточена битка. Телохранителите на Хертуг бяха в първите редици, готови да бранят с телата си своя водач, който се хвърли в атака.

Джейсън извади резервната си манерка с домашен алкохол и се подкрепи с една яка глътка. После си сипа в едно канче, от което да отпива по малко, и се настани на мостика да наблюдава сражението.

Още след първия сблъсък изходът от битката изобщо не подлежеше на съмнение. Защитниците бяха вече силно пострадали, не се равняваха по численост на персоните и духът им бе паднал. Можаха единствено да минат в отстъпление, когато персоните се втурнаха през отворения шлюз и порутените стени. Дворът вече се бе опразнил и битката се бе пренесла във вътрешността на крепостта; време бе за Джейсън да се заеме със следващата си задача.

Той пресуши остатъка от бренди в канчето, надяна малък щит на лявата си ръка и грабна утринната звезда, която вече бе доказала колко полезна може да бъде. Бе сигурен, че Иджале е някъде вътре, и трябваше да я намери, преди да е станала някоя нежелана злополука. Чувствуваше се отговорен за момичето — ако не се беше появил, тя още щеше да си броди в крайбрежната пустиня сред тумбата от роби. За добро или лошо се бе озовала в тази ситуация заради него и той бе длъжен да я измъкне невредима. Побърза да излезе на брега.

Влажната слама на покрива бе угасила първоначалния пожар, преди той да нанесе по-нататъшни поражения на каменната постройка, но продължаваше да пуши и из коридорите се носеше силната миризма на изгоряло. В главното преддверие бе пълно с трупове и кръв; имаше и неколцина ранени. Джейсън с ритник отвори една врата, която водеше навътре в крепостта. В централната трапезария защитниците водеха последния си обречен бой, но той мина покрай тях, без да се спре, и се отправи към кухненските помещения. Тук бяха само робите, изпокрили се под масите, и главният готвач, който го нападна със сатър. Джейсън сръчно го обезоръжи с един замах на утринната звезда и го заплаши с мъчителна смърт, ако не му каже къде е Иджале. Стиснал ранената си ръка, готвачът с голяма охота се разприказва, но просто не знаеше нищо. Робите бяха тъй оглупели от уплаха, че нямаше смисъл да се обръща към тях. Джейсън продължи напред.