Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Баба ми Изабела ми беше казала, че в Лондон има много перковци. Това ценно зрънце мъдрост ми бе дадено, докато белеше компири. Каза: „Хората са като картофи – понякога намираш някой изгнил или с подозрителен вид“.

С полицай Уолнът бяхме по следите на Тъмбълти и ако той беше картоф, баба ми щеше да го метне в кочината на прасетата. Бяхме открили хазяйката, госпожа Пудинг, близо до площад „Митра“.

– Мислите ли, че пак ще се е облякъл като жена, сър? – попита Уолнът.

– Бъди готов за всичко, Уолнът – отговорих.

Сградата беше малка и схлупена. Една много ниска и пълна жена в черни дрехи ни пусна да влезем.

– Госпожа Пудинг? – запитах.

– Да – отговори тя.

– Казвам се инспектор сержант Уайт, а това е полицай Уолнът. Имате ли наемател на име Ебенизър Тъмбълти?

– Да, и е почтен джентълмен.

– Може ли да видим стаята му, госпожо?

Тя извади един ключ от джоба си.

– Може, но прекъсвате траура ми за покойния ми съпруг, господин Пудинг, който загина в морето.

– Моите съболезнования, госпожо – казах и я последвахме по скърцащите стълби към стаите на тавана.

– Акула – добави тя.

– Къде? – попита Уолнът и се огледа притеснено.

– Съпругът ми беше изяден от акула – каза госпожа Пудинг и се прекръсти.

Стигнахме пред стаята на Тъмбълти.

– Много добър наемател е. Тих, плаща наема навреме, любезен и възпитан. Не бих могла да искам повече. Той е идеалният пример за това, което очаквам от наемателите.

Тя пъхна ключа в ключалката и вратата се отвори. Стаята беше покрита с кръв. Имаше по целия под и по стените, и по тавана. Госпожа Пудинг изпищя и припадна в ръцете на полицай Уолнът, който се огъна под тежестта и.

Аз стоях и гледах стаята. На леглото, което беше пропито с кръв, имаше кутийка, вързана с черна панделка. Тя беше единственият предмет в стаята, по който нямаше кръв. Приближих се и я вдигнах. Беше с размера на юмрука ми. Отворих я. На дъното имаше ред човешки зъби и късче хартия с надпис.