Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Даде една душа на Албърт Чаймс, часовникаря. Защо?

– На мен души не ми трябват.

– Знаеш ли каква беше тази душа?

– Знаех, че е необичайна. Някаква принцеса вещица.

– Осъзнаваше ли каква сила имаше в нея?

– Не. – Лъжа, а-ха-ха!

– Тогава нека ти кажа, момко – и набоде парче кърваво телешко, натъпка го в устата си и задъвка. – Тази душа може да отваря портали към други светове и да контролира времето. Египетската принцеса е имала огромна сила. Ти даде душата на едно мърляво часовникарче в Източен Лондон, което ще я вкара в часовник. Сега сам трябва да я взема.

– Както желаеш, татко.

– Прекалено много се радваш на костюмите си. Не съм си избирал актьор за син.

– Колко жалко. Мислех, че те забавлявам.

– Нямаш усещане за контрол.

– Искам да унищожавам неща. Да ги разбивам – и го погледнах в очите.

– Не съм отгледал сина си да бъде хаотичен.

– Не, отгледа ме да съм като теб. Част от бездната, татко.

Той сипа още шампанско и за двамата.

– Спасих те от смъртта, Ебенизър. Дадох ти нов дом, нов живот. В бъдеще искам да си по-контролиран. Не искам да ме е срам. От тези твои глупави игрички. Вече не си дете. Убивай каквото искаш, когото искаш, но помни кой си. Отправяш послание. Повече не искам да те виждам в женски дрехи.

– Бях много убедителен.

– Ако отново ме посрамиш, ще те отрежа. Разбираш ли ме?

– Не би посмял.

– Ебенизър. Повече никакво маскиране, никакви игрички, никакъв хаос. Трябва да контролираш това, което си, иначе ще потънеш в лудостта.