Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

В Брайтън съм, седя на плажа и се наслаждавам на чаша чай. На около двайсет метра от мен седи крадец на бижута на име Пъркинс, когото проследих от Лондон. Отне ми седмици да го издиря, но скоро това ще се изплати. Търпението е благодетел. Полицай Уолнът донася два сладоледа.

– Прави ли нещо, сър?

– Не. Чака като нас.

– Шоколад или ванилия?

– Ванилия, моля – той ми го подава и сладоледът вече се топи по пръстите ми.

– Чудничък ден за лов на престъпници – казва Уолнът.

Тогава виждаме друга фигура да върви по пясъците. Облечен е в лилаво кадифено сако, покрито с червени сърцелисти.

– Задава се проблем – въздъхва Уолнът.

Господин Лъвхарт отива при Пъркинс, който седи и си топи краката в морето. Вади един дълъг сребърен меч и с един замах главата на Пъркинс отлита в океана.

– Е, дявол да го вземе! – извиквам.

Господин Лъвхарт дотичва при нас усмихнат и ми подава торба с откраднати изумруди.

– Уверявам ви, инспектор Уайт, заслужаваше да умре. Гнусно същество беше. Удушил баба си.

– Защо сте тук, Лъвхарт?

– Ами заради онази малка услуга, която казахте, че ще ми направите.

– Продължете – казвам и си дооблизвам сладоледа.

– Трябва да ми позволите да убия Тъмбълти. Никаква полицейска намеса. Мой е и ще си поиграя с него.