Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

за любовта му, и изрича: — Нима по нищо не приличам на този, който отърва ви [400] от явна смърт и окървави оръжието си, когато отсече с меча си ръката на Гимаран142? — Да, вие също [404] като спасителя ми мъж сте; но друга прилика не виждам. — Това, госпожо, ме обижда. Не бях ли в стаята ви аз [408] със арфата и учех вас на този чуден инструмент? Аз бях угрижен и смутен, а вие бяхте изтерзана. [412] Спомнете си за мойта рана на рамото: с това платих, когато зарад вас се бих, а вие с билки лековити [416] успяхте да ме изцерите143. Небесен гръм да ме убие, ако измислям си, че вие отровата обезвредихте [420] и тъй живота ми спасихте, когато драконът в бран ядна с отровен меч и мен нападна. И още: в банята бях вече, [424] когато сте ми взела меча, нащърбеното сте видяла и Перинис144 сте призовала да го сравни и той с парчето [428] от счупения меч, което обвито беше в тънка кожа. Разбрала сте, че те се схождат, и обладана от презрение [432] сте взела меча с намерение да ме пронижете в гърдите… С цел да се поуспокоите аз ви разказах епизода [436] за онзи косъм145, та дано да поуталожа яростта ви. (Ах, този косъм ме застави да нося много тежък кръст!). [440] Но за бедите има пръст и майка ви… На мен тогава ви повериха и отплава с нас корабът към необята. [444] След двата дни попътен вятър на третия утихна той, настана непосилен зной и ни налегна жажда тежка. [448] Бранжиен тогава по погрешка отвара ми наля, аз пих и дните си опропастих. А вие бяхте обиграна [452] така, че нищо не ви стана. Уви, Бранжиен, от вас самата започнаха ми теглилата. — Словата ви са тъй умели, [456] като че томове дебели прочели сте146. Не сте глупак, но за Тристан, не, няма как да минете и от палата [460] ще тръгнете със пръст в устата… Ще кажете ли още нещо? — Да, точно в този миг се сещам как от параклиса висок [464] направих аз рискован скок. Нали отсъдил бе съдът на клада да ви изгорят. Тогава тъкмо ви видяха [468] прокажени и настояха пред Марк на тях да ви оставят, та те със вас да се погаврят. Но между тях избухна свада [472] и аз тогава от засада направих ги на пух и прах. Спомнете си, това аз бях! И Говернал там с мене беше, [476] той с патерици ги цереше. А след това в гората бяхме с Огрен… и рой сълзи проляхме. Дали е още жив? — Млъкнете [480] и повече не говорете за този мъж, той е светец, а вие — негодяй, лъжец. Ако ли не, ще наредя [484] при краля да ви заведат да чуе той какво витае в ума ви. — Ако Марк узнае за случилото се, ей Богу, [488] туй вас ще притесни най-много. „Щом на Амур се подчиняваш, в един ден всичко получаваш“. Уви, туй не важи за мен, [492] защото вече съм лишен от галещите й очи. — Младежо, кой ви помрачи разсъдъка? — Оназ, която [496] навеки ми плени душата… И друг въпрос ме занимава: какво ли с кучето ми става? Когато вързано било [500] три дни, то нищо не могло да хапне: хващало го бяс, защото съм му липсвал аз. Но щом отвързали синджира, [504] то втурнало се да ме дири. — Наистина така се случи. Но аз ще дам доброто куче на тоз, комуто аз самата [508] обрекох си навек душата. Дай Боже да се срещнем пак! — Пуснете го да видим как ще се държи: дали ще лае, [512] дали Хюсден ще ме познае. — Вас да познае?! Парцалан! Откакто тръгна си Тристан, то все се впуска и ръмжи [516] към всеки, който приближи. Госпожице Бранжиен, идете и кучето ми доведете.         Бранжиен се с кучето задава, [520] но връзката му изтървава: нима то може да кротува, когато глас познат дочува? От чувство радостно обзето, [524] то хвърля се натам, където Тристан в момента се намира, с муцунката си го допира, потропва с лапи от вълнение, [528] а двете дами с умиление следят вълнуващата сцена. Изолда е съвсем смутена: тоз луд с одеждите несносни [532] дали не е проклет магьосник? Тристан е трогнат от Хюсден и казва: — Само ти към мен добрите чувства си запазил. [536] Не ме отблъскваш като тази, в която толкова съм влюбен, а тя ме мисли за загубен, за шарлатанин, за глупак. [540] Ала ще види онзи знак за обич, който на раздяла в градината ми беше дала. Ще види пръстенчето златно: [544] към него за съвет стократно обръщал съм се; то ми беше мой пръв другар и ме тешеше; ако мълчеше, туй бе знак, [548] че дебне ме опасност пак. Когато страдах и тъгувах, през сълзи топло го целувах.         Щом пръстена си разпознава, [552] кралицата не се съмнява, че е Тристан и с горък глас възкликва: — Клетница съм аз! Сърце, кажи защо туптиш, [556] щом не можа да различиш чертите на тоз, който страда по мен? Да чакам ли пощада?         И тя в несвяст отпуска стан [560] в обятията на Тристан. Доволна гледа тази сцена Бранжиен. Изолда, посвестена, притиска му се до гърдите [564] и го целува по очите: — От колко скръб бе помрачен животът ви заради мен, Тристан!… Но аз принадлежа [568] на кралски род и ви дължа заслужено обезщетение. Бранжиен, изпадам в притеснение, какво да сторим ми кажете. [572] — Мадам, изпърво го снабдете със други дрехи… И не бива за нищо никой да унива! — Но как щастлив да го направя? [576] — След малко аз ще ви оставя сами — дарете го с любов, дордето кралят е на лов! — Дано се бави осем дена!… [580] … Бранжиен излиза, а Тристан, от плам любовен обладан, към свойта мила се обръща и в сладък унес я прегръща. [584]