Дар за бурята [bg]

Джеймс отвори очи и ѝ се усмихна, предусетил сякаш присъствието ѝ.

— По кое време се прибираш вкъщи, госпожице?

— И ти като леля Енграси — каза Амая, докато се навеждаше да целуне първо Ибай, а после и него.

— Пъхни се тук при нас — предложи Джеймс.

— Първо ще хапна нещо и веднага се връщам.

На излизане от стаята отново се обърна към него.

— Джеймс, минах през Хуанитаенеа, ремонтът май никак не е напреднал…

— Точно сега нямам желание да се занимавам с проекта — отговори той, гледайки я в очите. — Прекалено много грижи, за да се посветя на това, Амая. Може би като се върнем от Щатите. Поиска ли вече отпуск?

Не беше поискала. Дори не беше ѝ минавало през ума да подава молба, защото не искаше да остави в този момент разследването; инстинктът ѝ подсказваше, че скоро ще напипа жилата, която щеше да я отведе до нещо важно. Но също така знаеше, че си играе с Джеймс. Той беше невероятно търпелив и във връзката им обикновено тя поставяше условията, това обаче не означаваше, че нещата ще останат винаги такива, и при последните им разговори той ясно ѝ го бе подсказал.

— Да — излъга. — Но още нямам отговор, знаеш как става…

Той събу панталона си и се пъхна в леглото, без да отделя очи от нея.

— Не се бави.

Амая затвори вратата зад гърба си, питайки се дали има предвид след колко време ще се качи да си легне, или кога ще получи отпуск, за да заминат.

На масата я чакаше димяща чиния с рибена чорба. До нея Енграси бе сложила парче хляб и чаша червено вино. Амая мълчаливо изсърба супата и чак накрая забеляза колко бързо яде. Вдигна глава и се усмихна, като видя леля си, която не отделяше очи от нея.

— Много гладна си била. Искаш ли още нещо?

— Само да говоря с теб, имам да ти разказвам нещо…

Енграси бутна настрана празната чиния и ѝ протегна ръце над масата — техен жест още от детските ѝ години, който според леля ѝ улесняваше общуването и откровеността. Амая ги пое, установявайки колко са малки и невероятно меки.

— Продължавам да поддържам връзка с Дюпри.

— Знаех си — отдръпна длани Енграси.

Амая се засмя.

— Недей да лъжеш, няма откъде да знаеш.

— Не бъди нагла, момиче, леля ти знае всичко.

— Лельо, трябва да разбереш, че този човек е важен за мен, неговите съвети и указания много ми помагат в разследването. Освен това ми е приятел, и то не случайно. Аз не съм глупава, лельо, умея да различавам добрите хора, а Дюпри е добър човек. Имам нужда да говоря с него, трябва да мога да говоря с него, без да се налага да те лъжа, защото Дюпри е мой приятел, а теб те обичам, имам нужда и от двама ви. Ще продължа да му се обаждам, но не искам пак да го крия от теб, поне докато не ми посочиш разумна причина за това.