Дар за бурята [bg]

Младши инспектор Ечайде бе сменил палтото със сиво пухено яке с качулка и се поздрави за това, докато се разхождаше напред-назад по улицата и ги чакаше да излязат от бара. Проследи ги на разумно разстояние по улиците до центъра. Нещата малко се усложниха, когато завиха към Конгресния център, защото просторният площад предоставяше малко места, където да се скрие от погледите, и макар да бе избрал яке, с което Амая никога не го беше виждала, не му се щеше да поема риска да го познае. Откри решението в група младежи, които пресякоха по посока на „Балуарте“ и без да обръщат внимание на студа, седнаха на стъпалата да си говорят. Без да изпуска от очи Амая и Маркина, спрели няколко метра по-напред, Ечайде мина покрай младежите, все едно беше част от групата, а като стигна до стълбището, се изкачи до главния вход, уж да прочете обявите за конференции и изложби. Двамата се бяха върнали към булеварда. Вървяха много близо един до друг. Разбираше, че разговарят, но не чуваше какво си казват, за миг дори се докоснаха, езикът на телата издаваше близостта помежду им, която изключваше околния свят, може би точно по тази причина двамата не забелязаха, че той стои там и наблюдава всяко тяхно движение.

Колата беше паркирана на три пресечки от там. Амая ги извървя мълчешком, усещайки присъствието на мъжа до себе си, но без да смее да го погледне отново. Съжаляваше малко за дръзкия си порив да го докосне и в същото време се чувстваше тайно свързана с него от най-грозния период от тяхното съществуване: и двамата бяха изпитали на гърба си отхвърлянето, липсата на майчина обич, като в нейния случай майка ѝ дори я бе мразила, превръщайки я в център на своята ненавист, докато в случая на Маркина не се бе случило дори това — в болката си неговата майка егоистично го бе загърбила с мълчанието си, пренебрегвайки живия си син в полза на мъртвия. Помисли си за Ибай и изведнъж почувства някаква странна близост с тази жена, защото, ако нещо се случеше на момченцето ѝ, светът щеше да престане да се върти. Щеше ли да е достатъчна обичта към Джеймс, към Рос или към леля ѝ, за да я мотивира да продължи живота си? Ами ако Ибай беше по-голямото дете и тя загубеше друго? Щеше ли да обича другото дете повече от него, можеше ли една майка да обича едното си дете повече от другото? Отговорът беше „да“. Проучванията на човешкото поведение непрекъснато сочеха, че макар заради нормата тази голяма лъжа да бе издържала векове наред, всяко дете се обича различно, възпитава се по различен начин, различни са нещата, които се позволяват на всяко дете. Но възможно ли бе да намразиш детето си, едно от всичките, да удостоиш само него с тази съмнителна чест? Възможно ли бе да го намразиш до такава степен, че да пожелаеш да го убиеш, докато в същото време се грижиш и закриляш останалите? Дори убийците с най-извратено поведение следваха някакъв модел, разбираем само за тях самите, променлив модел, който изследователят трябваше да разгадава, докато схване какво безумие го ръководи. Що се отнася до Росарио, тя беше убедена, че поведението ѝ не е продиктувано от някакви мрачни гласове в главата ѝ, от нарушената морфология на част от мозъка ѝ, а от някаква причина, от някакъв неясен и могъщ повод, определящ правилата за Амая, повод и причина, които бяха изключили сестрите ѝ и бяха превърнали нея и мъничката ѝ сестра в нейни единствени цели.