Дар за бурята [bg]

23

Беше навила будилника за шест часа и в седем беше вече в гаража на полицейското управление, готова да тръгне към Ирурита. Препрочете на джиесема си съобщението със заповедта за обиск и се погрижи да отпечата едно копие, за да го сложи в джоба си и да го покаже на Фина Идалго. Изчака членовете на екипа да се настанят по колите и се качи в нейната, като ги пусна пред себе си, за да остане последна в свитата. В леденото утро небето беше белезникаво, лекият ветрец държеше облаците нависоко, с което пречеше на слънцето да блесне, но пък дъждът оставаше надалеч. Красивото имение на доктор Идалго не даваше признаци за живот: не се виждаха светнати лампи, нито движение зад прозорците, въпреки че вратата на оградата пак беше отворена. Амая почти се разсмя на злостния си план да измъкне Фина Идалго от постелята и да я изплаши до смърт. Когато позвъниха на вратата обаче, тя тутакси им отвори, сякаш ги очакваше да дойдат. Носеше светъл панталон и кафяв пуловер с висока яка, а косата ѝ бе събрана на хлабав кок, закрепен с японска шнола с шиш. Посрещна ги с усмивка. Младши инспектор Сабалса ѝ връчи писмената заповед и я осведоми как ще се извърши претърсването. Тя отстъпи, за да им направи път да влязат, и им посочи с ръка накъде е кабинетът, който ги интересува, в другия край на къщата. Амая разбра, че нещо не е наред, още щом я видя, нещата не бяха потръгнали според очакванията ѝ, тази жена не изглеждаше изненадана. Тя ги чакаше. Увереността, че е знаела, но не може да го докаже, я вбеси; изпревари по коридора вървящите пред нея мъже и влезе в онази толкова мъжка стая, която Фина Идалго бе запазила непокътната от времето на брат си. Картонените кутии с етикети по дати бяха върху масата и не стана нужда дори да ги докосва, за да забележи, че са празни — капаците им бяха нахвърляни набързо на пода. Фина Идалго влезе в стаята веднага след нея, преструвайки се, че чете заповедта.

— Каква злощастна случайност! Тия бумаги събират прах тук от цяла вечност. Брат ми явно е бил сантиментален човек и затова ги е пазел… Е, то и аз ги пазех почти като спомен и ако някой не ми беше напомнил наскоро за тях — каза тя, втренчена в инспектор Саласар, — дори нямаше да се сетя за съществуването им. Но в интерес на истината, те бяха източник на акари и прах и аз, понеже, да си призная, не съм добра домакиня, едва вчера, представете си, реших най-сетне да разчистя кабинета и започнах точно от тази прашна купчина хартия.

Амая се нахвърли срещу нея.

— Къде са, какво направихте с тях?

— Ами единственото, което може да се направи с купчина хартия: един голям огън — отвърна Фина и махна към прозореца на кабинета, към който всички се завтекоха, за да установят, че в задната градина димят остатъците от клада.