Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Къде ти — отвърнах.

— После, много години по-късно, имаше един стар, мъдър епископ. Още първия път, като ме видя, ме измери с поглед и… ми намигна! После ми хвана кирливата ръчичка, натъпка вътре банкнота от една лира, стисна я леко, намигна ми още веднъж и отмина. Когато и да го срещахме по-късно, винаги съм си мислел, че ме е разкрил, но никога не му намигнах в отговор. Правех се на две и половина. А той се гордееше, задето не се предавам и не показвам, че знам, че знае, и винаги ми даваше по лира. От хилядите хора, които са минавали край мен, той бе единственият, който ме погледна право в лицето, като изключим теб! Другите бяха дотолкова притеснени от живота, че не смееха дори да хвърлят едно око на кого дават милостиня. Та мисълта ми е, че този епископ, актьорите от театъра, останалите просяци — всички ме съветваха да не вървя против природата и естествения талант на бебешката си гениалност и аз явно съм се вслушал. В добавка, постоянно ми проглушаваха ушите с глад и бедствия, не минаваше и ден да не видя погребално шествие или демонстрация на стачкуващи… Разбираш ли сега? Когато всеки ден те шиба дъждът и хорските несгоди, какво друго ти остава, освен да се сбръчкаш, да се свиеш? От умряло от глад бебе мъж не става, освен ако не са измислили някакви нови чудеса. Когато в ушите ти се излива такава помия, дали съзнанието ти ще иска да припка волно из коварството и греха, изложено на естествените капризи на природата и неестествените капризи на хората? Не, не! Аз исках само да се сгуша обратно в бърлогата, но тъй като вече бях излязъл от нея и нямаше връщане назад, не ми оставаше друго, освен да се свия под дъжда. Да презра изпитанията. И знаеш ли какво? В крайна сметка победих.