Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Това е общоизвестна истина — отвърна другият.

Рики само свиваше устни, въртеше се на стола си и ме стрелкаше с погледи, казващи: „Бягай, обирай си крушите оттук!“.

— Не е ли напълно човешко, при цялата тази любов, заложена в нас — продължаваше Хюстън, — да се влюбим в треньора си по футбол, в най-добрия атлет или оратор в класа? А момиченцата пък си падат по своите учителки по тенис или танци. Какво е твоето мнение, Рики?

Рики отказа да отговори и изглеждаше готова да скочи и да побегне от стаята.

— Понякога изповедта е полезна за душата — каза Джон, като разбъркваше кафето си и гледаше в дълбините на чашата. — Ето, например аз не се стеснявам да призная, че когато бях на шестнайсет, в гимназията имаше един бегач — боже, той можеше да прави всичко. Скок на височина, овчарски скок, спринт, крос — каквото ви дойде на ума. Прекрасно момче. Е, добре, как можех да не се захласна по него? Хайде, Джейк, разкрий картите. Не ти ли се е случвало и на теб?

— На мен не, но на мои приятели. Имаше например един, който се учеше да кара ски и така беше лапнал по инструктора, че ако онзи му беше казал „Хайде да се оженим“, щеше да го направи още там, на пистата. Може би не докато смъртта ги раздели, но все пак…

— Ето, виждате ли? — Джон отмести поглед от Джейк към Рики, а после към мен. — Всичко си е в реда на нещата. А сега е твой ред, хлапе.

— Мой ред за какво?

— Как за какво… — той изглеждаше леко потресен — да си излееш душата, разбира се. В крайна сметка, след като Джейк имаше куража да сподели за ски инструктора на своя приятел…

— Разбира се — обади се Джейк.

— И след като аз съм пораснал достатъчно, за да ви разкажа за оня пъргав кучи син, за отгледаната на мляко и бифтеци американска мечта, то тогава… — той всмукна от пуретата и отпи от кафето си — е време и ти също…

Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.

— Нямам нищо за признаване.

— Чакай, чакай, така не става! — рече Джон.

— Нищичко — повторих. — Ще ми се да имах, но нищо не ми се е случвало, нито на петнайсет, нито на шестнайсет или седемнайсет. И от осемнайсет нататък, пак нищо. Деветнайсет, двайсет? Кръгла нула. Имаше две-три момичета, но подобно на моя приятел Рей Харихаузен8, който влагаше цялото си либидо в динозаврите, аз влагах моето в ракети, в Марс и извънземни. Нещастните девойчета издържаха да слушат историите ми по някой и друг час, а после побягваха, виейки от скука…

— Сериозно ли говориш? — попита Джейк.

— Абсолютно нищо? — изгледа ме обвиняващо Джон.

— Иска ми се и аз да можех да се похваля с някой треньор, гимнастик или нещо от рода. Да съм имал вашия късмет с някоя и друга нестандартна забежка. Но няма нищо странно, ексцентрично, перверзно. Направо да си умреш от досада.

Погледнах към Рики. Тя гореше от възхищение към мен, но не казваше нищо.

— Сигурен ли си? — рече Джон.

— Хайде, кажи си — додаде Джейк. — Всички си имаме своите страсти, малки, мръсни желанийца…