Зелени сенки, Бял кит [bg]

— За първи път ли се случва? — попитах.

— Кое, да ни разкрие турист ли? Да — отвърна бебето. — Имаш набито око.

— Писател съм.

— Не думай! Трябваше да се сетя. Нали няма случайно да…

— Не. Няма да напиша нито ред за случката, нито за теб, поне през следващите трийсет години.

— Мъжка дума?

— Да.

Вече бяхме на трийсетина метра от стълбите на хотела.

— Оттук нататък трябва да млъквам — каза Мъникът, отпускайки се в прегръдките на старата си сестра, свеж като морковче от джина, с блеснали очи и разрошена косица, увит в одеялцето и мръсните си пеленки. — С Моли си имаме правило, никакви приказки по време на работа. Дай лапа!

Хванах малкото му юмруче. Тънките му пръстчета бяха като пипалца на акитния.

— Бог да те благослови — каза той.

— А теб да те пази — отвърнах.

— Живот и здраве — рече бебето, — догодина ще сме спестили достатъчно пари за парахода до Ню Йорк.

— Така е — потвърди жената.

— И тогава няма да има повече просия, ще престана да бъда мръсното бебе, ревящо на дъжда и студа, ще си намеря някаква свястна, почтена работа. Разбираш ли ме, ще запалиш ли свещ за това?

— Считай, че съм го направил — стиснах ръката му аз.

— Хайде, тръгвай.

— Вече ме няма.

И аз закрачих бързо към входа на хотела, където първите таксита започваха да пристигат.

Зад себе си чух стъпките на жената, видях как ръцете й се вдигат, държейки под дъжда светия младенец.

— Съжалете ни! — викаше тя. — Имайте капчица милост!…

И монетите задрънчаха в паничката й, бебето се късаше от рев, колите прииждаха, а до ушите ми долитаха нейните „Милост“, „Благодаря“ и „Бог да ви благослови“. Чувствайки се половин метър висок, избърсах сълзите от собствените си очи, изкачих криво-ляво високите стъпала, влязох в хотела и се мушнах в леглото. Студеният дъжд шибаше по стъклата през цялата нощ и когато призори се събудих и погледнах навън, улицата бе празна, с изключение на безмилостно леещия се порой…