Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Дръжте крадлата!

Този вик ми се стори напълно уместен. Бебето беше загадка, която аз исках да разреша. А ето че бягаше с пълна сила, отнасяйки я със себе си.

И аз хукнах след тях, крещейки:

— Стой! Дръжте ги! Помощ!

През първия половин километър тя успяваше да поддържа около сто метра дистанция — по моста над река Лифи, после по Графтън Стрийт, докато накрая не навлязох запъхтян в парка „Сейнт Стивънс“ само за да открия, че… пред мен няма жива душа.

Тя сякаш се бе изпарила.

Освен, разбира се, мина ми през ума, докато се озъртах на всички посоки, не се бе скрила в бар „Четирите провинции“…

Натам се упътих и аз.

Догадката ми се оказа сполучлива.

Затворих тихо вратата след себе си.

Тя седеше вътре, на бара, като за себе си бе поръчала половинка „Гинес“, а за бебето — малко джинче, да суче със здраве.

Изчаках, докато пулсът ми се поуспокои, после седнах на съседната табуретка и казах:

— Бомбайски джин, моля.

При звука на гласа ми бебето ритна в пеленките, а джинът пръсна от устата му. То се задави и изпадна в конвулсивна кашлица.

Жената го обърна и го потупа по гръбчето, докато отмине пристъпът. През това време почервенялото му личице бе обърнато към мен, със стиснати очи и широко отворена уста. Накрая кашлицата спря, червенината се дръпна от бузите му и аз казах:

— Ей, ти, малкият.

Възцари се тишина. Всички в бара чакаха, затаили дъх.

— Май не си се бръснал днес — довърших.

Бебето се заизвива в ръцете на майка си със силен рев на престорена обида, който пресякох с няколко прости думи:

— Няма страшно. Не съм от полицията.

Жената се отпусна, сякаш всичките й кости отведнъж бяха омекнали.

— Пусни ме долу — каза бебето.

Тя го постави на пода.

— Дай ми джина.

Тя му подаде малката чашка.

— Да влезем във вътрешния салон, да поговорим на спокойствие.

И малкият тръгна пред нас с някакво лилипутско достойнство, като с една ръка придържаше пеленките си, а с другата си носеше питието.

Салонът, както и очаквах, бе празен. Бебето, без ничия помощ, се покатери на един стол и довърши джина си.

— Май ще ми дойде добре още един — рече с тъничък гласец. Докато майка му отиде да го донесе, аз седнах срещу него на масата и двамата дълго се гледахме.

— Е — каза то накрая, — какво мислиш?

— Не знам — отвърнах. — Наблюдавам собствените си реакции. Кой знае, в следващия момент може да избухна в смях, или в сълзи.

— По-добре в смях. Другото не бих могъл да го понеса.

И импулсивно ми протегна ръка, която аз поех.

— Името ми е Макгилахи. По-известен като Мъникът Макгилахи, или просто Мъникът.

— Е, здравей, Мъник — отвърнах и на свой ред се представих. Миниатюрните му пръсти стиснаха здраво моите.

— Твоето име не значи нищо. Докато виж, ако се наричаш Мъник, това не те ли праща директно на дъното? И какво, ще попиташ, правя аз долу? Докато ти, толкова едър и красив, дишаш въздуха на високото? Да, но инак и твоето пиене е същото като моето. Затова гаврътни го и слушай.