Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Не съм навит — рекох накрая.

— Що за отговор е това? Дори не е на общоприет, нормален език.

— На мен пък ми звучи добре. Не съм навит и толкова.

— Хайде, стига бе! — извика Джон. — И какво се оказва? Че си просто един малък бъзливец? Мекотело? Жалък плужек?

— В общи линии да, и се гордея с това — отвърнах.

— Моби Дик щеше да плюе на теб.

— Най-вероятно.

— А Мелвил да те наповръща.

— Не се и съмнявам.

— Хемингуей не би седнал до теб в двуместен открит нужник, за да споделите едно мъжко изживяване.

— И аз също не бих влязъл в общ нужник с него.

— Виж го само, Джейк.

— Гледам го — обади се Джейк.

— Той ни отказва!

— Направо умира от шубе.

— Именно — казах аз и станах.

Към този момент стомахът ми вече се бунтуваше. Извадих телеграмата от джоба си. Листът бе празен. Върху него нямаше думи. Те бяха успели да изгорят, опустошат, изтрият, унищожат думите, посланието, радостта в течение на един дълъг, кошмарен час.

Сега трябваше да се уединя в някоя тиха дъблинска стая с празната хартия и да я нагрявам полека със запалени клечки, докато проличат отново редовете, изписани със симпатично мастило. Ти си награден. Зачитаме те. Направил си нещо свястно. Или каквото там пишеше вътре в девет часа сутринта, което вече бе изчезнало.

Можех да захвърля телеграмата на пода, но виждах, че Джон само чака това удоволствие. Затова я сгънах и я прибрах.

— За твоя информация — казах, — вече съм премислил всичко. При това много внимателно. И на последната гонка в Примроуз Парк ще заложа късметлийските си пари, всичко, което имам, на… Оскар Уайлд!!

После взех коктейла си в ръка и небрежно — да, именно небрежно, а не сърдито или припряно — минах покрай Джон и Джейк, поздравих ги с чашата и излязох през вратата.

Десет минути по-късно Рики ме откри на каменната задна веранда на „Кортаун Хаус“. От върха на носа ми капеха сълзи.

— Чудесен си — каза тя. — Хубаво ги подреди.

— Бих искал и аз да се чувствам така — промърморих. После й подадох телеграмата. — Появи ли се вече текстът?

— Кое?

— Думите. Наградата. Съобщението.

Тя го вдигна към очите си на мъглявата светлина.

— Да — отвърна. А после, виждайки лицето ми, тихо повтори: — Да!

И думите явно наистина се бяха върнали, защото тя ми ги прочете.

И аз повярвах.

Телеграфирах обратно в Ню Йорк и казах, че ще бъда там, на 24 май, за да получа наградата си от Джон Хърси, Робърт Шерууд, Норман Казънс, Лилиан Хелман и останалите.

Никога повече не споменах за случая пред Джон или Джейк.

Нито пък те го направиха.