Първото пътешествие около Земята (Записки на очевидец за околосветското плаване на Магелан, 1519–1522 г. Подбрани и издадени от Роберт Грюн)
- Автор: Пигафета Антонио, Грюн Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Николова-Руж
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото пътешествие около Земята (Записки на очевидец за околосветското плаване на Магелан, 1519–1522 г. Подбрани и издадени от Роберт Грюн)». Краткое содержание книги:
По-скоро поет, отколкото мореплавател, Антонио Пигафета описва в екзотични багри новооткритите острови и морета, чудноватите обичаи на техните жители, драматични битки и изтощителни преходи през морската пустиня. Още по-ценни за нас са неговите непосредствени впечатления от най-великия мореплавател на всички времена Фернандо Магелан, който показа на света, че Земята е кръгла и че необятните простори съществуват, за да бъдат покорени.
С тези думи е произнесена присъдата над най-великия мореплавател на всички времена. Никой не споменава, че именно Магелан е предложил смелия план за предприемането на това плаване, никой не си припомня, че той със сила и упорство е издействувал разрешението за него. Кралят си отдъхва, когато чува заключението на съда. И този товар е паднал вече от плещите му. Ще напише само още едно писмо до краля на Португалия. Трябва да бъдат освободени тринадесетте моряци, които са били пленени на островите край Зелени нос. Тогава ще нареди Хуан Себастиан дел Кано, комуто дължи успеха на първото околосветско плаване, отново да бъде изпратен на Молукските острови. Необходимо е също така да се узнае съдбата на „Тринидад“, на Хуан Карвахо и петдесет и тримата моряци, останали на остров Тадоре. Освен това Испания се нуждае от пари, от много пари, и време за губене няма.
Едва на 6 април 1522 година „Тринидад“ може да отплава. Екипажът обаче не е в състояние да натовари всичкия карамфил в трюма. Петстотин бахара от тази скъпоценна стока остават на острова. Също така и петима испанци доброволно пожелават да останат тук. Те може би предчувствуват, че тази е по-добрата съдба. А може би вече са се поддали на магията на тези приказни острови и на техните жени?
Отначало богът на ветровете е благоприятно настроен към „Тринидад“. След безпрепятствено плаване корабът още на 11 юни достига Марианските острови. След това продължава до 42-я градус северна ширина. В края на август тук се случва нещастие — така ненадейно, сякаш корабът е попаднал в ада. Силна страховита буря прекършва гротмачтата, разбива съоръженията на кърмата и разкъсва ветрилата. Вълните отвличат почти всички хранителни припаси: бурета с вино, зехтин, хляб, риба, кози, свине, кокошки, кокосови орехи. Дванадесет дни трае тази буря и когато слънцето отново изгрява, „Тринидад“ представлява само една развалина. Да продължат пътя си до Испания? Смъртта дебне наблизо, но капитанът на злощастния кораб Гонсало Гомес де Еспиноса не възнамерява да се предаде. Той решава да обърне назад, към Островите на крадците. Все пак по-добре е да умреш на сушата, отколкото в открито море. Малко ориз и малко вода: това е всичко, което е останало за екипажа на „Тринидад“. Сега небето е милостиво, но върлуват скорбутът и гладът. Всеки ден хвърлят по един труп през борда, един юнга загубва разсъдъка си, друг хващат в момента, в който реже парче месо от труп и лакомо го нагълтва. Когато след шестседмично плаване корабът най-сетне стига до един непознат остров, екипажът е намалял на двадесет и седем души. На този незаселен остров има сладка захарна тръстика, кокосови орехи, банани и питейна вода. Де Еспиноса дава една седмица на екипажа, за да се съвземе и пак се впуска в открито море. „Тринидад“ предприема последното си плаване с двадесет и пет души на борда — двама са предпочели да завършат съществуването си на непознатия и необитаем остров.
Като по чудо корабът се добира до Молукските острови. Малко преди остров Замофо го настига една от джонките на краля на Джайлоло и Еспиноса научава, че четиринадесет дни подир неговото отплаване на остров Тернате са пристигнали седем португалски кораба с триста души екипаж, заграбили са оставените запаси от карамфил и са пленили петимата испанци. Тази вест не е радостна, но в отчаянието си де Еспиноса е готов и към дявола да се обърне за помощ. Той изпраща писмо на Антониу де Брито, главнокомандуващия португалската флота, с което моли за храна, питейна вода, медикаменти и съдействие за своя потъващ кораб.
Португалците пристигат незабавно. Те остават учудени, когато намират само осемнадесет души на „Тринидад“ — междувременно още седмина са умрели от глад — и отвеждат кораба в пристанището на Талангоми. Там ги чака Антониу де Брито. Той обявява де Еспиноса и останалите испанци за свои пленници и заграбва всичко: карамфила, оръжието, корабните дневници, морските карти, навигационните уреди и дори знамето на Кастилия. Когато Гонсало Гомес де Еспиноса иска разписка срещу всичко това, той получава в отговор, че трябва да бъде доволен и благодарен, задето не са го привързали към едничката оцеляла рея на „Тринидад“.
Португалците „помагат“ на „Тринидад“ да се озове на дъното на морето. За пленниците малко ги е грижа. Дават им храна само колкото да не умрат от глад, но не достатъчно, за да възстановят силите си. Още трима души умират. Останалите де Брито изпраща в края на февруари 1523 г. в Малака. Писмото до вицекраля на Индия, което той дава на дон Гарсия Манрике — охраната на пленниците, — не свидетелствува за християнска любов към ближния: