Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Когато конвулсиите спрат, воинът установява, че има странни усещания за нещата. Установява, че може действително да докосне всичко, което си поиска, с едно „усещане“, излизащо от тялото му, от една точка точно над или под неговия пъп. Точно това усещане е волята и когато той е в състояние „да хваща“ с нея, определено можем да кажем, че воинът е магьосник и че е постигнал волята.
Дон Хуан спря да говори и сякаш изчакваше моите коментарии или въпроси. Нямах какво да кажа. Бях силно завладян от идеята, че магьосникът трябва да изпитва болка и конвулсии, но се притесних да го питам дали и аз трябва да мина през това. Накрая, след дълга пауза, го попитах, а той се изкикоти, сякаш беше очаквал въпроса ми. Каза, че тази болка не е абсолютно необходима. Той например изобщо не я изпитал. Волята просто дошла при него.
— Един ден бях в планините — каза той — и се натъкнах на една женска пума. — Беше голяма и гладна. Побягнах, а тя се втурна след мен. Изкачих се по една скала, а тя застана няколко фута от нея, готова да скочи. Започнах да хвърлям камъни по нея. Тя изръмжа и ме нападна, Това беше моментът, когато моята воля напълно излезе и аз спрях пумата преди да е скочила върху мен. Помилвах я с моята воля. Наистина погалих очите й с нея. Тя ме погледна сънливо и легна на земята, а аз побягнах като луд преди тя да се опомни.
Дон Хуан направи много комично движение, показващо човек, който тича, за да си спаси кожата, придържайки шапката си.
Казах му, че никак не ми е приятна мисълта, че ако желая воля, мога да очаквам женски пуми или конвулсии.
— Моят благодетел беше магьосник с огромна мощ — продължи той. — Беше воин във всяко отношение. Неговата воля беше наистина най-великолепното му постижение. Но човек може да отиде дори до-далеч: може да се научи да вижда. Щом се научи да вижда, той вече няма нужда да живее като воин, или пък да бъде магьосник. Научи ли се да вижда, човек става всичко, преставайки да бъде нещо. Той, така да се каже, изчезва и все пак е тук. Бих казал, че това е моментът, когато човек може да бъде всичко, или да получи всичко, което желае. Но той не желае нищо и вместо да си играе с ближните си като с играчки, той ги опознава всред тяхното безумие. Единствената разлика между тях е, че човекът, който вижда, контролира своето безумие, докато ближните му не могат. Човекът, който вижда, вече няма активен интерес към своите ближни. Виждането вече го е откъснало абсолютно от всичко, което е познавал преди.
— Тръпки ме побиват от самата мисъл да бъда откъснат от всичко, което познавам — казах аз.
— Сигурно се шегуваш! Това, от което трябва да те побиват тръпки, е да не можеш да очакваш нищо друго, освен живот, в който да правиш това, което винаги си правил.
Помисли за човека, който сее зърно година след година, докато толкова остарее, че не може да се вдигне и се излежава като старо куче. Неговите мисли и чувства — най-хубавото, което има, безцелно се въртят около единственото, което е правил — сеенето на зърно. За мен това е най-страшната загуба, която съществува изобщо.
Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем тласкани в нови, невъобразими светове.
— Има ли за нас наистина някакви нови светове? — попитах полу на шега.
— Ние не сме изчерпали нищо, глупако — каза той повелително. — Виждането е за безукорни кора. Сега калявай своя дух, стани воин, научи се да виждаш и тогава ще узнаеш, че за нашето въображение новите светове нямат край.
11.
След като изпълних поръките му, дон Хуан не ме накара да си тръгна — нещо, което правеше напоследък. Каза, че мога да остана и на следващия ден, 28 юни 1969 година, точно преди обед ми каза, че пак ще пуша.
— Ще се опитвам ли отново да видя пазителя?
— Не, с това е приключено. Има нещо друго.
Дон Хуан спокойно напълни лулата си със сместа за пушене, запали я и ми я подаде. Не изпитвах страх. Веднага ме обгърна една приятна сънливост. Когато изпуших цялото количество, дон Хуан прибра лулата си и ми помогна да стана. Бяхме седели на два сламеника в средата на неговата стая. Каза, че отиваме на кратка разходка и ме подтикна да ходя с леко побутване. Направих една крачка, но краката ми се подгънаха. Не усетих никаква болка, когато коленете ми се удариха в земята. Дон Хуан ме хвана за ръката и ме изправи на крака.