Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Трябва да ходиш — каза той — така, както се изправи онзи път. Трябва да използваш волята си.
Сякаш бях побит в земята. Опитах да пристъпя с десния си крак и едва не загубих равновесие. Дон Хуан хвана подмишницата на дясната ми ръка и леко ме побутна напред, но краката ми не ме държаха и щях да падна по лице, ако дон Хуан не го беше предотвратил, хващайки ме за ръката. Накара ме да се облегна на него, като ме държеше за дясната подмишница. Не можех да усетя нищо, но бях сигурен, че главата ми е на неговото рамо. Виждах стаята в наклонена перспектива. В тази позиция той ме дотътри до верандата. Обиколихме я два пъти — нещо крайно болезнено. Накрая тежестта ми, предполагам, стана толкова голяма, че той ме пусна на земята. Знаех, че няма да ме мести. Сякаш по някакъв начин част от моето тяло нарочно искаше да стане тежко като олово. Дон Хуан не направи никакво усилие да ме вдигне. Хвърли ми един поглед. Лежах по гръб, с лице към него. Опитах да му се усмихна и той започна да се смее. След това се наведе и ме плесна по корема. Имах много странно усещане. То не беше нито болезнено, нито приятно, нито пък нещо, което може да се сравни с друго. Беше по-скоро шок. Дон Хуан незабавно почна да ме търкаля. Не чувствах нищо. Заключих, че ме търкаля, защото видът, в който виждах верандата, се променяше като при кръгово движение. Когато дон Хуан ме доведе до желаното от него положение, отстъпи назад.
— Стани! — заповяда ми той настойчиво, — Стани така, както го стори онзи път. Не се мотай. Знаеш как да станеш. Стани сега!
Напрегнато се опитвах да си спомня действията, които бях извършил в онзи случай, но не можех да мисля ясно. Сякаш мислите ми си имаха своя собствена воля, независимо от упоритите ми опити да ги контролирам. Накрая ми дойде мисълта, че ако кажа „горе“, както бях направил преди, сигурно ще стана. Дълго и ясно казвах „горе“, но нищо не стана.
Дон Хуан ме погледна с явно неудоволствие, после ме заобиколи и отиде към вратата. Лежах на лявата си страна и имах пълен поглед над цялата зона пред неговата къща. Вратата беше зад гърба ми, така че когато той ме заобиколи, незабавно заключих, че е влязъл вътре.
— Дон Хуан! — извиках силно, но той не отговори. Имах непреодолимо усещане за слабост и отчаяние. Исках да стана. Казвах „горе“ отново и отново, сякаш това е магическата дума, която ще ме накара да се движа. Нищо не стана. Получих пристъп на фрустрация и сякаш ме прихванаха дяволите. Исках да бия главата си в пода и да плача. Изживях мъчителни мигове, в които исках да се движа или да говоря, а не можех нито едното, нито другото. Бях истински неподвижен, парализиран.
— Дон Хуан, помогни ми! — успях да измуча накрая. Дон Хуан се върна и седна пред мен, смеейки се. Каза, че ставам истеричен и че каквото и да изпитвам, то е без значение. Той повдигна главата ми, погледна право в мен и каза, че имам пристъп на престорен страх. Каза ми да не се тормозя.
— Животът ти се усложнява — каза той. — Отърви се от всичко, което ти струва загуба на настроението. Стой спокойно тук и ела на себе си.
Той постави главата ми на земята. Прескочи ме и всичко, което можах да възприема, беше преместването на сандалите му, когато си тръгна.
Първият ми импулс беше отново да започна да се тормозя, но не можах да събера енергия дори за това. Напротив, открих, че се плъзгам към едно рядко състояние на мир. Обгърна ме едно огромно чувство за покой. Знаех каква е сложността на моя живот. Това беше моето малко момче. Повече от всичко на тази земя исках да бъда негов баща. Харесваше ми идеята да моделирам неговия характер, да скитам с него и да го уча „как да живее“, и все пак се отвращавах от идеята да го заставям да приеме моя начин на живот. А точно това трябваше да направя — да го заставя със сила или с този изкусен набор от аргументи и награди, който наричаме разбиране. „Трябва да го оставя да си иде — помислих си аз. — Не трябва да се вкопчвам в него. Трябва да го освободя.“
Мислите ми предизвикаха едно ужасно чувство на меланхолия. Започнах да плача. Очите ми се напълниха със сълзи и гледката на верандата се замъгли. Изведнъж усетих силен подтик да стана и да потърся дон Хуан, за да му обясня за моето малко момче. И следващото, което разбрах, беше че гледам верандата от изправено положение. Обърнах се към къщата и видях дон Хуан да стои пред мен. Очевидно през цялото време беше стоял тук.
Макар че не можех да усетя стъпките си, сигурно съм тръгнал към него, защото се преместих. Дон Хуан се приближи към мен с усмивка и ме подхвана за подмишниците. Лицето му беше много близо до моето.