Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Добре, добра работа — каза той с тон, вдъхващ увереност.
В този момент осъзнах, че става нещо изключително. Отначало имах чувството, че само си припомням събитие, случило се преди години. Веднъж в миналото бях видял лицето на дон Хуан на много близко разстояние. Бях пушил неговата смес и имах чувството, че лицето на дон Хуан беше потопено във вода. То беше огромно, сияйно и се движеше. Тогава бях възприемал образа толкова за малко, че нямах време истински да го разгледам. Този път обаче, дон Хуан ме държеше, а лицето му беше на не повече от фут от моето и аз имах време да го разгледам. Когато станах и се обърнах, аз определено видях дон Хуан. „Този дон Хуан, когото познавам“, определено тръгна към мен и ме хвана. Но когато фокусирах поглед върху лицето му, не видях дон Хуан, както съм привикнал да го виждам. Вместо него виждах огромен обект пред очите си. Знаех, че това е лицето на дон Хуан, но това знание не беше резултат от моето възприятие. По-скоро то беше едно мое логическо заключение. Все пак моята памет потвърждаваше, че преди миг „този дон Хуан, когото познавам“ ме държеше за подмишниците. Следователно странният сияен обект пред мен трябваше да бъде лицето на дон Хуан. Той имаше близост с него. И все пак нямаше прилика с това, което бих нарекъл „истинско“ лице на дон Хуан. Това, което гледах, беше кръгъл обект, който имаше свое собствено сияние. Всяка негова част се движеше. Възприемах едно сдържано, ритмично, но не бавно течение. Сякаш течението беше ограничено вътре в себе си, без изобщо да излиза извън своите граници, и въпреки това обектът пред очите ми излъчваше движение от всяка точка на повърхността си. Мисълта, която ми хрумна, беше, че излъчва живот. Всъщност той беше толкова жив, че аз бях погълнат от наблюдението на неговото движение. Това беше едно хипнотизиращо вълнение. То ставаше все по-поглъщащо, докато вече не можех да кажа какъв е феноменът пред очите ми.
Усетих внезапен шок. Сияйният обект се замъгли, сякаш нещо го разтърсваше, а след това загуби своя блясък и стана материален, от плът. Вече гледах познатото тъмно лице на дон Хуан. Той ведро се усмихваше.
Гледката с „истинското“ му лице остана за миг, след това то отново придоби блясък, светлина, иридесценция. Не беше светлина — такава, каквато съм свикнал да я възприемам, не беше дори блясък. По-скоро беше движение, едно невероятно бързо трептене на нещо. Блестящият обект започна да подскача нагоре-надолу и това наруши неговата вълниста цялост. От разтърсването неговата светлина намаля, докато той отново стана „материлното“ лице на дон Хуан, което виждам във всекидневието. В този миг аз смътно започнах да разбирам, че дон Хуан ме разтърсва. Той ми говореше. Не разбирах какво казва, но тъй като продължи да ме разтърсва, накрая го чух.
— Не ме зяпай! Не ме зяпай — казваше той. — Премести погледа си. Раздвижи си очите.
Разтърсването на тялото като че ме принуди да прогоня своя твърд поглед. Явно когато не се взирах в лицето на дон Хуан, аз не виждах сияйния обект. Когато отместих очи от него и го погледнах с крайчеца на окото, така да се каже, можах да възприема неговата материалност, т.е. възприех един триизмерен човек. Всъщност, без наистина да го гледам, можех да възприема цялото му тяло, но когато фокусирах поглед, лицето веднага стана сияен обект.
— Изобщо не ме гледай — каза дон Хуан тежко. Отместих поглед към земята.
— Не фиксирай погледа си върху нищо — повелително каза дон Хуан и пристъпи, за да ми помогне да вървя.
Не усещах стъпките си и не можех да разбера как извършвам действието ходене, макар че с дон Хуан, който ме държеше за подмишницата, изминахме цялото разстояние до гърба на къщата му. Спряхме до напоителния канал.
— Взри се сега във водата — заповяда ми дон Хуан.
Погледнах водата, но не можех да се втренча в нея. Движението на течението някак ме разсейваше. Дон Хуан продължи да ме подтиква шеговито да упражня своите „сили за взиране“, но аз не можех да се концентрирам. Още веднъж се взрях в лицето на дон Хуан, но повече не видях блясъка.
Започнах да усещам странен сърбеж по тялото си, едно усещане за „заспал“ крайник. Мускулите на краката ми започнаха да потрепват. Дон Хуан ме бутна във водата и аз докоснах дъното. Той явно беше хванал дясната ми длан, защото веднага ме издърпа нагоре.
Много време ми отне да си възвърна самообладанието. Когато часове по-късно се върнахме в къщата му, го помолих да ми обясни моето преживяване. Докато си обличах сухите дрехи, развълнувано му описвах какво бях възприемал, но той отказа да изслуша целия ми разказ, заявявайки, че в него не е имало нищо важно.
— Голяма работа! — каза той, като ме пародираше. — Видя блясък, голяма работа.