За любов и чест

— Това не ми харесва — мърмореше Парис на Алейн. — Не трябва да използваме Самира по подобен начин. Трябваше да бъда по-настоятелен и да я оставя в „Св. Джъстин“. С чичо Еймбрас щеше да е в безопасност.

— Задачата, която ни предстои да изпълним, е изключително важна и за мен, татко. — Самира бе чула думите му — Всички се съгласихме, че от мен зависи да привлека вниманието, така че ти и тео Алейн да можете да се промъкнете в Бенингфорд незабелязано.

— Невъзможно е да бъдем разпознати след толкова години. — Парис продължаваше да недоволства от ролята, която дъщеря му щеше да играе. — Сега имаме бръчки, бради, а и никой не очаква да ни види тук Рудолф сигурно съвсем е забравил за нас.

— Не си го и помисляй — предупреди го Алейн и се обърна към Самира.

— Винаги ни наричай с новите ни имена. Всяка грешка би била фатална. Баща ти е Спирос, а аз съм Лукас.

— Няма да забравя, Лукас. — Самира се усмихна, а после погледна към замъка: — О, небеса, колко е страховито това място. — Тя дръпна юздите на коня си и го насочи към рова, където свършваше пътят. Придружителите й също спряха до нея. Тя махна качулката си, така че всеки, който гледа отгоре, да види, че е жена. Самира стоеше горда на коня си, без да си позволява да трепери, въпреки пронизващия вятър. От върха на стената се показа забулена фигура и твърд мъжки глас извика:

— Кой е там?

— Аз съм лейди Самира от Асколия. — Бяха решили да не споменават Сицилия в случай, че нещо за живота на Парис и Алейн бе достигнало до Англия и Рудолф. — Моля за малко храна и подслон, докато отмине тази буря.

— Махайте се от там.

— Изморени сме и сме премръзнали — настояваше Самира. — Наоколо няма друго място, където да се подслоним за през нощта.

— Това си е ваша работа, а не моя.

Сега до пазача горе застана висок гологлав мъж, чиято руса коса бе развявана от вятъра. Той се наведе над парапета и преброи новодошлите.

— Спуснете подвижните мостове! — заповяда мъжът с плътен глас, който погали слуха на Самира.

— Но, милорд… — колебаеше се пазачът.

— Да не би да искаш да оставим една дама да умре от студ? Спуснете мостовете най-сетне. Веднага! — С по-малко властен тон, младият мъж се обърна към Самира:

— Ще дойда да ви посрещна, милейди. — Той се скри, а мостът започна бавно да се спуска.

— Виждаш ли, татко. Моята помощ ти е необходима. Ако разчитахте само на себе си, никога нямаше да влезете в Бенингфорд толкова лесно. — Самира пое по дървения мост, последвана от останалите.

— Аз ще мина пръв — рече й Парис. — Ти остани между мен и Алейн. Няма да изглежда подозрително, тъй като все пак сме твои придружители.

Те се движеха в колона по един и когато стигнаха до външния двор, се озоваха на закрито, където дъждът не можеше да проникне и вятърът не бе толкова силен. Тук ги чакаше русият млад мъж, благодарение на който бяха пуснати в замъка. Той се приближи до тях и се усмихна за приветствие.