Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Жилбер произнасяше думата господари с предишния си натъртен глас и затова ние я подчертаваме.

Както си обеща, той влезе в Сен Дизие, където започваха да затварят вече капаците и вратите на пощите. Кортежът беше преминал.

Нашият философ видя една добре изглеждаща странноприемница, с чисти и добре облечени прислужници, с цвете в илиците им, въпреки че беше един сутринта. Влезе само в главната странноприемница. Вътре поставяха последната решетка на прозорците; наведе се, за да влезе в кухнята. Съдържателката беше тук и пресмяташе печалбата от деня.

— Извинявайте, госпожо — каза Жилбер, — дайте ми, ако обичате, парче хляб и шунка.

— Няма шунка, приятелю — отговори съдържателката, — не искате ли пиле?

— Не, аз помолих за шунка, защото искам шунка, не обичам пиле.

— Тогава съжалявам, човече — каза тя, — защото има само това. Но повярвайте ми — прибави, засмивайки се, — пилето няма да ви излезе по-скъпо от шунката. Така че вземете половинка или едно цяло за десет су, това ще бъде храната ви и за утре. Мислехме, че Нейно кралско величество ще спре при господин кралския наместник, и щяхме да предложим храна на екипажа й, но тя само мина оттук и ето, че провизиите ни останаха.

Можехме да предположим, че Жилбер не бе гладен. Но това значи, че не познаваме въобще характера му.

— Благодаря, ще се задоволя и с по-малко — каза той. — Не съм нито принц, нито лакей.

— Добре, ще ви го дам така, мой малък Артабан64 — отвърна милата жена — и нека Бог да ви пази.

— Аз не съм и просяк, госпожо — каза Жилбер унижен. — Купувам и плащам.

И за да потвърди думите си, той пъхна величествено ръка в джоба на панталоните си. Ръката му хлътна там до лакътя. Но колкото и да ровеше и пребъркваше, пребледнявайки, той не намери в този голям джоб нищо освен хартията, в която беше завито екюто от шест ливри. Екюто, друсано насам-натам, се бе измъкнало от старата и измачкана обвивка, после от разкъсаната подплата на джоба се беше спуснало по крачола му, откъдето бе паднало през жартиера. Жилбер бе откопчал жартиерите си, за да даде по-голяма свобода на краката. Екюто бе нейде по пътя, може би около ручейчето, чиито вълнички толкова бяха очаровали Жилбер.

Бедното дете бе платило шест ливри за една глътка вода, събрана в шепите му. Може би, когато Диоген е философствал за ненужността на дървените съдове, не е имал нито джоб за пробиване, нито шест ливри за губене.

— Е, мое малко дете — му каза тя, — наяжте се и преспете тук. Утре, ако е толкова важно, ще продължите пътя си.

— О! Да, да! Наистина трябва да продължа — отвърна Жилбер, — трябва, но не утре, а веднага.

И взимайки отново багажа си, без да иска да чуе каквото и да било, той се втурна навън, за да скрие в тъмнината срама и болката си.

Около Жилбер мракът беше непрогледен. Какво да прави? Започна да се колебае. Да се върне по пътя си и да потърси своето екю, това значеше да рискува да не го намери, а това търсене щеше да го отдалечи завинаги или поне за дълго време от колите, които нямаше да може да настигне.