Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Все по-бавно се влачеха нозете им и хобитите вече нямаха сили за нова крачка, когато забелязаха, че започва плавно нагорнище. Реката забълбука. Сред мрака зърнаха да просветва пяната край малък водопад. После дърветата изведнъж свършиха и мъглите останаха назад.
Излязоха от Гората и пред тях се разстла просторна ливада. Тясна и бързоструйна сега, реката весело подскачаше насреща им, проблясвайки тук-там под сиянието на ранните звезди.
Тревата под краката им бе мека и ниска, сякаш редовно я косяха. Покрайнините на гората зад тях бяха подкастрени и спретнати като жив плет. Каменен бордюр ограждаше равната, добре поддържана пътека. Възвиха по нея към върха на една могилка, посивяла в бледата звездна нощ, и нейде още по-високо, на един отсрещен склон, съзряха примигващите светлинки на самотна къща. Отново се спусна пътеката, после пак се издигна по дълъг и полегат тревист склон, право към светлината. Внезапно вратата се отвори и навън рукна поток от жълта светлина. Това бе къщата на Том Бомбадил — нито горе, нито долу, точно под хълма. Зад нея стърчеше сиво и голо възвишение, а по-нататък на изток в нощта се простираха мрачните очертания на Могилните ридове.
Хобити и понита се втурнаха напред. Вече бяха забравили половината си умора и всички страхове. „Хей! Насам, весел дол!“ — търкулна се насреща им приветствената песен.
И тогава друг ясен глас, древен и млад като пролетта, зазвъня сребристо, за да ги приветства с радостната песен на поток, заструил в нощта откъм яркото утро на планинските върхове:
Тази песен посрещна хобитите на прага и златна светлина ги обгърна.
ГЛАВА 7
КЪЩАТА НА ТОМ БОМБАДИЛ
Щом прекрачиха широкия каменен праг, четиримата хобити спряха и запримигваха. Намираха се в дълга стая, сгряна от лампи, закачени по гредите на ниския таван. Високи жълти свещи горяха на масата от тъмно полирано дърво.
В дъното на стаята, с лице към входа, седеше жена. Дълга руса коса се къдреше по раменете й, туниката й бе зелена като млада тръстика, обсипана със сребърните мъниста на росата. Златният й пояс имаше формата на плетеница от перуники, изпъстрени с небесносините очи на незабравки. Край нозете й, в широки съдове от кафява и зелена глина, плуваха бели лилии, сякаш жената се бе възкачила на трон сред езеро.
— Влезте, добри гости — изрече тя и хобитите познаха ясния глас от песента. Срамежливо пристъпиха още няколко крачки и ниско се поклониха. Чувстваха се смутени и недодялани като странници, които са почукали в крайпътен дом за глътка вода, а им е отворила прекрасна млада елфическа принцеса в премяна от живи цветя. Ала преди да отронят дума, тя леко прескочи лилиите и със смях изтича насреща им; при всяка крачка туниката й шумолеше нежно като ветрец над разцъфнал речен бряг.
— Елате, скъпи мои! — каза тя и хвана Фродо за ръка. — Смейте се, веселете се! Аз съм Златоронка, щерка на Реката. — Тя се плъзна леко край тях, затвори вратата и с разперени ръце се облегна на нея. — Да заключим нощта навън! Може би още се плашите от мъгли. Тая вечер сте под стряхата на Том Бомбадил.
Хобитите смаяно се взираха в нея, а тя ги огледа един по един и се усмихна.
— Златоронке, прекрасна моя дама! — изрече най-сетне Фродо, усещайки как в сърцето му напира непонятна радост. Беше застинал неподвижно, както някога, когато го очароваха прекрасните гласове на елфите, ала друга магия го овладяваше сега — не тъй изящна и възвишена бе насладата, но по-дълбока и по-близка до сърцето на простосмъртния, вълшебна и все пак позната. — Златоронке, прекрасна моя дама! — повтори той. — Сега разбирам красотата, скрита в песните, които чухме.
Той изведнъж заекна и спря, смаян от собствените си думи. Но Златоронка се разсмя.