Сълзи от злато

— …и всичко е наред, — изрази Максим мислите си, като отправи замечтан поглед към Елиза. Тя се бе вглъбила така в себе си, че той се запита къде ли витаят мислите й. — Какво ще кажете, Елиза? Имате ли причина да бъдете благодарна?

Тя го погледна и изминаха мигове на мълчание, докато търсеше в очите му присмех. Вместо това почете в тях един откровен въпрос.

— Мога да оценя, че съм жива — каза тя тихо. — Но животът сам за себе си не е достатъчно основание, да изпитваш благодарност, тъй като може да се живее и много мизерно. Сърцето решава колко е ценно, че дишаш и живееш. Тайнството на живота не зависи нито от слава, нито от богатство, тъй като и един бедняк може да е доволен от скромната си участ, докато един богаташ може да вижда изход само в смъртта. Странна е тайната на сърцето.

— Колко мъдро, — каза Максим, който не можеше да не се учудва, че толкова млад човек имаше такива схващания. — И какво гори във вашето сърце, момиче? Какво искате да направите в живота си? Към какво се стремите?

— Бих искала да намеря баща си и да го освободя, — отговори тя сериозно. — До тогава няма да имам мира.

— Не говорите вече за вашата собствена свобода?

Странно, собствената й свобода вече не бе наложителна потребност. Единствената цел, към която се стремеше, бе освобождението на баща си.

— Вие знаете моите чувства — каза тя.

На Николаус не му хареса как двамата, макар и несъзнателно, го изключиха от разговора. Вечерята завърши мълчаливо, и когато Максим отново настоя да потеглят, тъй като било опасно да се пътува късно, Николаус прати двама свои хора, които седяха на съседната маса, да ги придружат. Той не допусна Максим да му противоречи. Не го остави също да се съмнява, че грижите му бяха предназначени за Елиза. На Максим не му остана нищо друго, освен да се покори. Николаус придружи дамата на сърцето си до вратата.

По указание на капитана хората му изведоха конете си, а и жребеца на Максим, който той бе подслонил в един обор под наем. Мъжете и конете чакаха вече, когато двамата благородници застанаха пред страноприемницата. Елиза спря за миг на вратата, преди да стъпи боязливо по заледената киша.

Тогава Николаус изсвири леко, в знак на одобрение.

— Каква прекрасна кобила си си набавил! Истинска красота, поздравявам те!

Елиза се усъмни малко в здравия разум на Николаус, тъй като отнесе похвалата му към набитото конче, с което бе дошла до тук. Едва като вдигна поглед, видя учудено, че двамата мъже стояха възхитени пред една тъмночервена кобила: големи, изразителни очи, благородно оформена глава и грациозна шия под копринената грива. Беше кон с дълги крака и фини глезени и изобщо с хармонични пропорции.

Максим хвана юздите и заведе коня пред Елиза.