Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
За да продължи речта си, той върна в чинията си топката ориз, която беше направил, и пръстите му запобутваха яденето, а погледът му стана сериозен и замислен.
— Човек не бива да говори лошо за покойниците, още по-малко за шахидите. И искам да знаеш, че като казвам това, не значи, че се отнасям с неуважение към родителите ти, но имам известни… възражения, задето те, да ги прости Аллах и да ги дари с покой в рая, не бяха много строги с теб. Прощавай, но е така!
Студеният ненавистен поглед, с който момичето стрелна Рашид, не убягна на Мариам, но той бе забил очи в мангала и не го забеляза.
— Няма значение. Важното е, че сега съм твой съпруг и на мен се пада да пазя не само твоята, а и нашата чест, нашите нанг и нсшус. Това е бремето на съпруга. Остави на мен да се погрижа. Моля те. А ти, ти си кралицата, маликата, и този дом е твоят дворец. Ако искаш да ти се свърши нещо, накарай Мариам и тя ще го свърши вместо теб. Нали, Мариам? А ако си пожелаеш нещо, аз ще ти го купя. Такъв съпруг съм аз, ще видиш.
— Всичко, което искам в замяна, е много просто. Да се въздържаш да излизаш от тази къща сама. Това е всичко. Просто, нали? Ако ме няма, а ти трябва нещо начаса, трябва ти на всяка цена и не можеш да ме дочакаш, тогава можеш да изпратиш Мариам и тя ще иде да ти го купи. Сигурно забелязваш, че се отнасям към теб по-различно. Е, човек не кара по един и същ начин волга и мерцедес. Би било глупаво, нали? О, искам също, когато излизаме заедно, да носиш бурка. Заради собствената ти сигурност, разбира се. Това е най-доброто. Сега има толкова много похотливи мъже в този град. С долни намерения и готови да обезчестят дори омъжена жена. Така. Това е всичко.
Той се изкашля.
— Трябва да кажа, че когато не съм вкъщи, Мариам ще е очите и ушите ми. — На това място той стрелна към Мариам поглед, подобен на ритник в слепоочието с метален връх на обувка. — Не че съм недоверчив. Напротив. Честно казано, ти ми се виждаш много умна за годините си. Но си все още млада жена, Лайла джан, а младите жени могат да направят лош избор. Склонни са към пакости. Във всеки случай Мариам ще е отговорна за теб. И ако стане грешка…
Той не спираше да говори. Мариам седеше и наблюдаваше крадешком момичето, а Рашид ги засипваше с изискванията и решенията си, както ракетите засипваха Кабул.
Един ден Мариам беше в дневната и сгъваше ризите на Рашид, които беше свалила от простора. Не знаеше от колко време момичето е там, но когато взе една риза и се обърна, я видя да стои до вратата, стиснала в шепи чаша чай.
— Не исках да те стресна — каза момичето. — Извинявай.
Мариам само я погледна.
Слънцето падаше върху лицето, върху големите й зелени очи и гладкото чело, върху изпъкналите скули и хубавите гъсти вежди, съвсем различни от редките и стърчащи косъмчета на Мариам. Русата й коса, сресана тази сутрин, беше разделена на път.
Мариам видя, че стиска притеснено чашата, че раменете й са сковани и е нервна. Представи си я как седи на леглото и се бори безуспешно да усмири нервите си.
— Листата сменят цвета си — рече дружелюбно момичето. — Забелязала ли си? Есента ми е любимият сезон. Обичам миризмата на есен, когато хората горят сухи листа в градините си. Майка ми обичаше най-много пролетта. Познаваше ли майка ми?
— Всъщност не.
Момичето сложи ръка зад ухото си, за да чува по-добре.
— Какво?
Мариам повиши глас:
— Казах, не. Не познавах майка ти.
— Ооо!
— Искаш ли нещо?
— Мариам джан, ще ми се да… За онова, което той каза онази вечер…
— Канех се да си поговоря с теб по въпроса — прекъсна я Мариам.
— Да, моля те — откликна чистосърдечно и едва ли не нетърпеливо момичето. И приближи на крачка. Изглеждаше облекчена.
Чуруликаше авлига. Някой теглеше количка и Мариам чуваше скърцането, тропота на железните колела по неравния път. Не от много далеч се чу стрелба, един изстрел, последван от още три, а после безмълвие.
— Няма да съм ти слугиня — каза Мариам. — Дума да не става.
Момичето се сепна.
— Не. Разбира се, че не.
— Може да си малината на двореца, а аз — дехати, но няма да изпълнявам заповедите ти. Чуваш ли ме? Няма да съм ти слугиня.
— Не! Аз не очаквам…
— И ако си мислиш, че можеш да използваш външността си, за да се отървеш от мен, грешиш. Първа дойдох тук. Няма да се оставя да ме изхвърлиш.
— Аз не го искам — изрече плахо момичето.
— Освен това раните ти вече заздравяха. Така че можеш да поемеш своя дял от домакинската работа…
Момичето кимаше бързо. Малко от чая й се изплиска, но тя не забеляза.
— Да, това е другото, за което слязох — да ти благодаря, че се грижиш за мен.