Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Взе решението си бързо. Бяха минали шест седмици от онзи следобед с Тарик. Още малко и Рашид щеше да заподозре истината.
Знаеше, че онова, което прави, е позорно. И коварно, и срамно. И крайно нечестно. Но въпреки че детето в нея не беше по-голямо от орехче, Лайла вече разбираше какво трябва да пожертва като майка. Добродетелта беше само първото нещо.
Тя сложи ръка на корема си и затвори очи.
Лайла щеше да си спомня скромната церемония на късчета и отделни парчета. Кремавите райета на костюма на Рашид. Острата миризма на одеколона му. Малката резка точно над адамовата му ябълка — беше се порязал при бръсненето. Грубите възглавнички на пожълтелите му от цигарите пръсти, когато й сложи халката. Химикалката, която не пишеше. Търсенето на друга. Брачното свидетелство. Подписите, неговият уверен, нейният — треперещ. Молитвите. Огледалото под булото, в което видя, че Рашид си е подстригал веждите.
И там някъде в стаята наблюдаващата Мариам. Въздухът бе нагнетен от неодобрението й.
Лайла не посмя да срещне погледа на по-възрастната жена.
Вечерта, легнала под студените му чаршафи, тя го наблюдаваше как пуска пердетата. Трепереше, преди още пръстите му да разкопчаят ризата й и да дръпнат шнура на шалварите й. Беше възбуден. Пръстите му се пипкаха непохватно със собствената му риза, с колана. Лайла виждаше изцяло хлътналата му гръд, изхвръкналия му пъп, малката синя вена в средата на пъпа, кичурите бели косми на гърдите му, раменете и ръцете му до лактите. Усещаше как очите му пълзят по нея.
— Бог да ми е на помощ, но мисля, че те обичам.
Тракайки със зъби, тя го помоли да загаси лампата.
По-късно, когато се увери, че той спи, мушна ръка под дюшека, където беше скрила ножа, и поряза върха на показалеца си. После повдигна одеялото и остави кръвта да покапе по чаршафите, на които лежаха.
31
Денем момичето не беше нищо повече от скърцаща пружина на легло и стъпки по пода над главата й. Беше плисък на вода в банята или тракане на лъжичка по чаша за чай в спалнята горе. Понякога успяваше да зърне с крайчеца на окото си неясни очертания на полите на рокля, шумолящи нагоре по стълбата, скръстени на гърдите ръце, шляпащи сандали. Но беше невъзможно да не се засичат. Мариам се разминаваше с момичето по стълбата, в тесния коридор, в кухнята или на вратата, когато влизаше и излизаше на двора. При такива срещи пространството между тях се изпълваше с неловко напрежение. Момичето подбираше полите на дрехата си и изричаше тихо дума-две за извинение, а когато минаваше забързано покрай Мариам, тя успяваше да я изгледа косо и да види, че се изчервява. Понякога усещаше по нея миризмата на Рашид. Надушваше потта му по кожата на момичето, цигарите, сладострастието. За щастие в нейния живот сексът беше затворена страница. От доста време беше така и сега само при мисълта за мъчителните моменти под Рашид чувстваше, че ще повърне.
Вечер обаче този умел танц на взаимно избягване трябваше да прекъсне. Рашид заяви, че те са семейство. Държеше да е така, а семействата трябвало да ядат заедно.
— Какво е това? — питаше, докато пръстите му късаха месото от кокала; представлението с лъжиците и вилиците беше изоставено седмица след сватбата с момичето. — Да не съм се оженил за две статуи? Хайде, Мариам, кажи й нещо. Къде са ти маниерите?
Смучейки мозъка от кокал, казваше на момичето:
— Но ти не бива да я виниш. Тя е тиха, което е истинска благодат, защото, уаллах, ако човек няма кой знае какво да каже, трябва да е скъп на думите. Ние сме граждани, ти и аз, но тя е селянка. Даже не е и от село. Не. Израсла е в колиба от кал в пущинака. Баща й я скрил там. Мариам, каза ли й, че си харами? Е, такава е. Но не е без качества, ако трябва да съм честен. Сама ще се увериш, Лайла джан. Първо, издръжлива е, второ, работлива е и няма претенции. Ще го кажа така — ако беше кола, щеше да е волга.
Мариам беше вече на трийсет и три, но думата харами и сега я жегваше болезнено. Все още я караше да се чувства напаст, хлебарка. Спомни си как нана я дърпаше за китките и викаше: „Ах, ти, непохватно малко харами. Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.“
— Ти — каза Рашид на момичето, — ти, от друга страна, щеше да си мерцедес. Чисто нов лъскав бенц. Но… Но… — Той вдигна мазния си показалец. — Човек трябва да полага известни… грижи за мерцедеса. От уважение към красотата и майсторската му направа, нали разбираш? О, сигурно си мислиш, че съм луд с тия мои приказки за автомобили. Не казвам, че сте коли. Просто пояснявам какво мисля.