Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Елис удивително бързо се отдръпна и я погледна неспокойно.
— Най-добре е да се прибираш — каза той. — Ще ти се обадя по-късно. — При последните си думи бързо излезе от магазина. Рейчъл изчака, докато се качи във форда и потегли, и тогава се обърна към Кел, който се приближаваше към нея.
— Стой тук — рязко каза тя. — Ще обиколя сградата, за да се уверя, че си е тръгнал.
Рейчъл излезе, преди той да успее да каже нещо. Цялата пламтеше от ярост. Обиколката около сградата щеше да я успокои. Направо се вбеси, че Кел пое такъв риск сега, когато все още не беше физически възстановен. Щом се качи в колата, облегна глава на волана за миг и потрепери. Ами ако Елис беше видял Кел да влиза в магазина и просто играеше театър, за да се увери, че наистина бе Кел, а после да докладва на началниците си? Тя не го допускаше, освен ако Елис не беше доста по-коварен, отколкото си го представяше. Ала дори самата възможност беше ужасяваща.
Треперейки, Рейчъл запали колата и обиколи сградата, като оглеждаше улиците нагоре-надолу дали синият форд не беше паркиран някъде.
Не само за Елис трябваше да провери, но и за Лоуъл. Дори нямаше представа каква кола кара. И колко още мъже имаше в района?
Тя се върна до магазина и спря до самата врата. Кел излезе и се шмугна до нея в колата.
— Видя ли някого?
— Не, ала не знам какви коли карат останалите — влезе в движението и се насочи в посока, противоположна на онази, в която замина Елис. Не нататък искаше да отиде, ала винаги можеше да обърне.
— Той не ме видя — тихо каза Кел с надеждата да уталожи част от напрежението, изписано по лицето й.
— Откъде знаеш? Може да е решил да докладва за теб и да чака подкрепление, да те хванат по-късно, вместо да се опитва да прави нещо сред тълпата в магазина.
— Успокой се, скъпа. Не е толкова умен. Би се опитал сам да ме залови.
— Щом е толкова глупав, защо си го наел? — отвърна тутакси Рейчъл.
Той се замисли.
— Не съм го наел. Някой друг го „внедри“.
Тя го погледна.
— Единият от двамата, които са знаели къде си?
— Точно така — мрачно призна Кел.
— Това стеснява кръга за теб, нали?
— Де да беше така, но не мога да го приема за чиста монета. Докато не се уверя със сигурност, и двамата са заподозрени.
Имаше смисъл в думите му. Ако се налагаше да допуска грешки, по-добре да прекаляваше с предпазливостта си. Ала той не можеше да си позволи нито една грешка.
— Защо го следеше? Защо просто не се скри, докато се отърва от него? — попита Рейчъл, а кокалчетата на ръцете й отново побеляха.
— Ако ме беше видял, можеше да те вземе за заложник, за да ме измъкне. Не можех да позволя такова нещо — спокойният му тих тон я накара да потрепери, сякаш внезапно настана студ.
— Но ти не можеш да се излагаш на подобен риск засега! Кракът ти може да те подведе, а рамото ти е толкова схванато, че едва го движиш. Ами ако беше отворил раните отново?
— Няма такова нещо. Както и да е, не очаквах да се бием, исках само да го сплаша.
От мъжката му арогантност й се прииска да изкрещи, ала вместо това тя стисна зъби.
— Не ти ли хрумна, че нещо лошо може да се случи?
— Разбира се, но ако той те беше сграбчил, нямаше да имам избор, та затова исках да съм на позиция.
Кел беше готов да направи всичко необходимо, въпреки схванатото си рамо и наранения си крак. Нямаше равен на себе си, можеше да определи цената и беше готов да я заплати, въпреки че щеше да направи всичко по силите си, за да обърне нещата в обратната посока.
Рейчъл все още беше бледа. Той посегна да погали бедрото й.
— Всичко е наред — рече нежно. — Нищо не се е случило.
— Ала можеше. Рамото ти…
— Забрави за проклетото ми рамо и за крака ми. Знам докъде да ги натоварвам и не се впускам в нищо, освен ако не съм сигурен, че ще спечеля.
Тя остана мълчалива до края на пътуването. Паркира колата под дърветата и каза:
— Смятам да отида да поплувам. Искаш ли да дойдеш?
— Да.
Както винаги, Джо се приближи до вратата на колата. Беше фиксирал поглед върху нея, въпреки че Кел беше наблизо. Кучето тръгна с Рейчъл към стъпалата на верандата. То приемаше Кел, но когато двамата бяха навън, не се отделяше от Рейчъл. Беше войн, който обаче имаше желание да остане, помисли си тя тъжно, ала после решително прогони пропълзяващото самосъжаление. Животът щеше да продължи, дори и без Кел. От мисълта за това я заболя, но знаеше, че някак щеше да оцелее, въпреки че животът й безвъзвратно бе променен от прекараните с него спокойни дни, белязани от някои ужасяващи моменти.