Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Диклън едва се сдържа да не изскимти.
— В сряда — решително каза той. — Когато си свободна.
Ръката й бе все още на чатала му и тя усещаше твърдата му мъжественост.
— В сряда?
— Тогава няма да работиш — отвърна Диклън, като притисна устни към нейните, за да й покаже какво изпитва. — Ела тук. Ще вечеряме. А после ще останеш — той я притисна до стената и я захапа леко по устните. — Ще прекараш нощта с мен. Искам те в леглото си. В сряда. Кажи ми, че ще дойдеш и ще бъдеш с мен.
— Добре — съгласи се Лена и се отдръпна от него.
Още няколко минути и нямаше да могат да изчакат до сряда, а щяха да се любят тук на пода.
— Вече наистина се налага да тръгвам. Не трябваше да оставам толкова дълго.
Излязоха от стаята и Лена огледа коридора.
— Никога не съм прекарвала нощта в къща, обитавана от духове. В колко часа да дойда?
— Рано.
— Добре. Не е нужно да ме изпращаш до вратата, скъпи — усмихна му се тя закачливо. — Като гледам в каква форма си в момента, ходенето няма да ти е много лесно. Ела в бара, ако си промениш плановете.
Тя притисна пръст в устните си, целуна го и го насочи към него като пистолет, преди да се завърти и да си тръгне.
Подходящ жест, помисли си Диклън. В някои моменти и погледът й беше смъртоносен като куршум.
Трябваше само да издържи до сряда, тогава можеше да й позволи да го простреля отново.
Глава 12
Дъждът започна в събота вечер, продължи упорито през целия уикенд и задържа Диклън сам у дома. Той си пусна Лемън Джаксън и започна подготвителната работа по библиотеката.
Запали огън, не само заради топлината, а и заради жизнерадостността, която вдъхваше, и след малко откри, че седи до камината и гали нащърбената плочка. Може би щеше да я остави така, както си беше. Не бе нужно всичко да е идеално. Инцидентите трябваше да се приемат и преглъщат.
Искаше му се да възвърне къщата към живот, но дали всъщност желаеше да я направи същата, каквато е била навремето? Вече бе променил някои неща и точно промените правеха къщата негова.
Ако подменеше плочката, дали щеше да почете историята на Мане Хол, или да я пресъздаде?
Този дом не е бил щастливо място преди години.
Мисълта го накара да потръпне, макар че гърбът му бе близо до пращящия огън.
Студена, ледена къща, пълна с тайни, гняв и завист.
Смърт.
Тя искаше книга. Четенето бе удоволствие за нея, бавно и прекрасно удоволствие. Видът на библиотеката с многобройните редици книги я караше да почита стаята така, както почиташе църквата.
Сега, когато Люсиен се бе затворил с баща си в кабинета, а дъждът тропаше по прозорците, тя можеше да се наслади на един кротък следобед, прекаран в четене.
Не беше свикнала с мисълта, че има възможност да прави каквото си поиска, затова влезе в стаята сковано, сякаш се притесняваше от предчувстваното удоволствие. Е, вече не й се налагаше да сгъва покривки, да бърше маси и да носи чинии.
Вече не беше слугиня тук, а съпруга.
Съпруга. Прекрасна дума. Нова и блестяща като живота, който растеше в нея. Живота, за който още не бе разказала на Люсиен.
Периодът й закъсняваше, а това не се бе случвало никога преди. В продължение на три дни се чувстваше зле, когато се събудеше. Но щеше да изчака още една седмица. Не искаше да говори за това прекалено рано, за да не развали работата.
Толкова много искаше да има дете от Люсиен. Тя сложи ръка на корема си и тръгна покрай рафтовете, като си представяше красивия син или дъщеря, които щеше да донесе на този свят.
А и може би детето щеше да направи майката на Люсиен по-сговорчива. Вероятно бебето й щеше да внесе радост в къщата, а не само в нейното сърце.
Избра „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Заглавието сякаш я привлече. Мане Хол бе изпълнен и с двете. Тя прехапа устни, докато прелистваше страниците. Четеше бавно и старателно, Люсиен твърдеше, че по този начин се наслаждава повече на думите.
Е, всъщност малко се препъваше в някои думи, но ставаше все по-добра. Доволна от себе си, тя се извърна и видя Жулиен, отпуснат в едно от виненочервените кресла с чаша в ръка. Бутилката стоеше до лакътя му.
Наблюдаваше я.
Този мъж я плашеше и отвращаваше. Но тя си напомни, че вече не е слугиня. Беше съпруга на брат му и трябваше да се опита да се сприятели с него.
— Здравей, Жулиен. Не те видях.
Той вдигна бутилката и си наля още коняк.
— В тази книга — рече той и отпи солидна глътка — има думи с повече от две срички.
— Мога да чета — отвърна тя, като поизправи гърба си. — Обичам да чета.
— Какво друго обичаш, скъпа?