Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Байрон?“ промълви мъжът с треперещ глас.
„Махайте се“, отвърнах хладно.
„Но Байрон…“
„Махайте се!“, изкрещях аз. „Ако ви е скъп животът. За Бога, вървете си!“
Мъжът ме изгледа и се изправи. Не можеше да откъсне поглед от очите ми. Въпреки това заотстъпва назад, сякаш се опитваше да развали магията, която се излъчваше от моето лице. Най-после стигна до коня си, качи се и препусна по пътеката. Поех си дълбоко дъх и изругах под нос. Вените ми, в очакването за кръв, пулсираха напрегнато и разочаровано. Жаждата прогаряше мозъка ми. Яхнах своя кон и го пришпорих. Ако яздех достатъчно бързо, щях като нищо да настигна своята жертва преди да е напуснала гробището.
После изведнъж през пътеката притича стадо кози. Усетих кръвта на козаря, преди да съм го чул да вика. Той изтича край мен, подвиквайки на животните и успя само да ми хвърли един поглед. Завих с коня и го последвах. Пастирът се спря и се обърна към мен. Аз се смъкнах от седлото, пристъпих към него и с поглед се опитах да го спра, както бях постъпил и с другия. Той се вцепени, после изстена и падна на колене. Беше възрастен човек. Почувствах ужасна скръб за него, сякаш не аз, а някой друг се канеше да го убие. Понечих да си тръгна, но в този миг луната изгря иззад един облак и докосната от светлината й, моята жажда сякаш закрещя във вените ми. Хвърлих се към шията на старика. Кожата му бе дебела и груба. Раздрах я доста трудно, но все пак кръвта потече. Вкусът й беше богат както преди и от нея се почувствах още по-силен и настървен. Вдигнах лице от жертвата и отново видях как лунната светлина сребрее, изпълнена с живот, а тишината наоколо гъмжи от красиви звуци.
„За Бога, сър, няма закон, който да твърди, че трябва да убивате само в гробищата.“
Погледнах през рамо. Лавлейс седеше върху една паднала колона. Несъзнателно се усмихнах. Хубаво беше, че след толкова седмици самота, отново се срещам със същество като мен.
Лавлейс стана и пристъпи насреща ми. Огледа моята жертва и рече: „Онзи, дето го пусна, беше по-красив.“
„Но беше англичанин.“
Лавлейс се усмихна. „Дявол да го вземе, Байрон, никога съм си представял, че сте патриот.“
„Напротив. Просто реших, че неговото изчезване ще се забележи по-лесно.“
Лавлейс подигравателно поклати глава. „Щом тъй казвате… Но според мен, въпреки всичко, той беше доста тъп за разводач.“
Погледнах го подозрително. „Какво имате предвид?“
„Знаете ли, аз наблюдавах двама ви цял ден. Минахте стените на харема. После вие го зарязахте. Все едно човек да се задоволи, само като надзърне в чекмеджето за бельо на някоя проститутка.“
„Е, и?“
Лавлейс ми намигна. „Онова, което е вътре, милорд, ценното.“ Очите му проблеснаха. „В сарая чакат затворени хиляда наложници.“
Изгледах го с леко недоверчива усмивка. „Предлагате да ме заведете в харема на султана ли?“
Лавлейс кимна. „Естествено, сър.“ Той погали ръката „При едно условие.“
„Предположих…“
„Вашият приятел Хобхаус…“
„Не!“ прекъснах го гневно аз. „И отново ви предупреждавам…“
Лавлейс махна пренебрежително с ръка. „Успокойте се, сър, тук има къде-къде по-вкусни мръвки от вашия приятел. Но, Байрон“, усмихна ми се той, „вие трябва да го убедите върне в Англия веднага.“
„И защо, моля?“
Лавлейс отново ме погали по ръката. „За да бъдем насаме — заедно“, отвърна той. „Вие ще се оставите в моите ръце, Байрон, и аз ще ви науча на всички тънкости.“ Погледна трупа на пастира. „Струва ми се, че имате нужда от това.“
Вгледах се в очите му. „Да изоставя Хобхаус?“ промълвих най-после аз. Лавлейс кимна. Поклатих бавно глава. „Изключено.“
„Ще ви покажа насладите на харема.“
Отново поклатих глава и се качих на седлото. „Вие вече споделихте с мен една от вашите тайни, Лавлейс. Тайна, която заплашва всички мои скъпи близки. Е, аз не я приемам. Няма да изоставя Хобхаус. Никога няма да зарежа онези, които обичам.“
„Тайна ли?“ Лавлейс изглежда се изненада от думите ми. После се засмя, сякаш си бе припомнил. „О, не се безпокойте, милорд. Вие не заплашвате Хобхаус.“
„А кого тогава?“
„Останете с мен в Ориента и ще ви науча на всичко, което знам.“ Устните му леко се разтвориха. „Толкова много удоволствия, Байрон. Сигурен съм, че вие сте човек, който умее да ги цени.“
Погледнах го раздразнен. „Не се съмнявам, че и двамата сме убийци“, отвърнах, „но това не ме прави щастлив. Казах ви и преди — нямам желание да се превръщам в страшилище като вас. Не искам да споделям вашите знания, нито да ставам ваш ученик.“ Кимнах хладно с глава. „Затова ви пожелавам лека нощ.“