Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Ето и джудже, стъпило на раменете на гигант (и виждащо по-надалеч от него). Следваше лейди Алострел на велосипед с едно колело, а около нея се въртяха и извиваха полувиждащи се, полувъображаеми какво? Тълпа духове и призраци? Таласъми и феи? Възможно ли е изобщо подобно нещо и как го правите, ваша милост?
Насам, народе!
О не, пардон. Дайте път. Божичко, какви чудеса имало по света! Сега в процесията следваха четири коня, които теглеха широк фургон, открит отстрани. В него се виждаше огромен стъклен резервоар, пълен с вода, която се плискаше насам-натам, плис-пляс! Под водата имаше човек с плувки. Името му беше Аквафагоцит, а около него се стрелкаше пасаж сребърни рибки. Той целият бе в злато. С широко разтворени челюсти и святкащи зъби…
Но нека продължим нататък.
Следват сиамските тризначки — хубави момичета, въпреки че на едно бузата е изподрана, а друго има синина под окото. Те изпращат въздушни целувки на тълпата и развяват малки знаменца. Възседнали са три щрауса. В тандем.
Големият парад продължава напред.
Следват пудели, изправени на задните си лапи, и лъвове в клетка. Реват наглед страховито, въпреки че са на преклонна възраст.
А след тях идат още клоуни. И най-силният човек в света, понесъл тежки гири. И един друг мъж, чиято глава се върти на 360 градуса. И една метална сфера, която се търкаля сама. Как ли става пък това?
Пръскат се фойерверки. Хвърлят се гирлянди. Сипят се конфети. Последно минава едно джудже, на чието лице е изрисувана усмивка, а то се кланя ли кланя наляво и надясно.
Големият парад отминава напред. Тълпата се събира зад него и ликува. Приветствия изпълват въздуха.
И смях.
И веселие.
След малко кеят опустява.
Вълшебството бе тук за миг, просветна и се стопи в далечината. Можете да го последвате, ако желаете. Но ще се наложи да тичате.
Тук са останали само гирлянди и листенца от рози. Конфети и дрънкулки. Прах, мечти и заглъхващо ехо.
Всичко свърши. Циркът отмина. Не остана жива душа.
А жалко.
Наистина жалко!
Защото уредбата на парахода отново с пукот оживя. Чу се пращене, когато една грамофонна игла се спусна върху черна вини лова плоча.
Да живее рокендролът. Мощните акорди на една баскитара прогърмяха над кея. Плътен глас запя:
— Бед ту дъ боун. Б-б-б-б-бед ту дъ боун9.
Чу се страхотен рев от двоен ауспух, когато една ръка в кожена ръкавица завъртя дръжката на газта и моторът излезе от търбуха на парахода. Беше нисък, с извити назад дълги хромирани дръжки. С платено мито.
И беше „Харли Дейвидсън“.
Не беше. Беше Зефир.
Реймънд винаги бе смятал да се научи да кара мотор. Това си му беше амбиция от край време. Но тъй като никога не можа да събере пари, за да си купи, а и нямаше приятели, които да са достатъчно глупави, че да му дадат назаем своите мотори, за да се учи и упражнява…
Сега се возеше отзад.
Но пък беше облечен в черна кожа от главата до петите. Което все пак беше нещо.
Освен това Реймънд се превиваше под значителната тежест на една 7.62-милиметрова миникартечница „М–134“.
Което беше още по-нещо.
И така, Реймънд запя. Изви устна като Елвис и се присъедини към данданията, която се носеше от уредбата.
— Бед ту дъ боун — изрева той. — Б-б-б-бед ту дъ боун.
15
— Махни се от крака ми, въшлив, крастав помияр.
Саймън закуцука покрай оградата, по която течеше ток, и влезе в охранявания двор през неохраняваната отворена врата.
— Би ли се махнал, ако обичаш?
Песът показа ясно, че не би. Беше обхванат от прилив на страстна привързаност към крака на Саймън и нищо не бе в състояние да го накара да се отдели от него.
Саймън реши, че няма смисъл да се съпротивлява. Сега поне звярът бе престанал да ръмжи и просто дишаше тежко. Тъй като в отговор на Саймъновите вопли за помощ от къщата не излезе никой, той с основание предположи, че онези вътре няма да чуят и тежкото дишане.
Стигна до ягуара и надникна вътре през отвореното стъкло. Върху ключа за запалването играеше тънък лунен лъч. Колко удобно. Саймън се пресегна, извади го и го пъхна в джоба на онзи си крачол, на който нямаше увиснало куче. След това се замъкна до лендроувъра на Дългия Боб и надникна вътре. Там нямаше ключове. Е, това беше съвсем естествено. Дългият Боб би трябвало да вземе ключодържателя със себе си, за да отключи входната врата. Беше съвсем в реда на нещата.
9
„Лош до мозъка на костите“, песен на Елвис Пресли — Б.ред.