Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Саймън се наведе внимателно и изпусна двете предни гуми на колата. После закуцука към къщата.
Отвътре долетя весела глъчка. Май се вихреше купон.
Саймън се промъкна до кухненския прозорец и погледна през неизмитото стъкло. Отдръпна се рязко, после пак погледна и тихичко изруга.
Купонът си го биваше, няма що!
Всички бяха там, наобиколили кухненската маса.
Ето я хубавицата, седнала с гръб към прозореца.
И нейните приятелчета — терористите. Бяха без маски. Оказа се, че са не други, а членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“ (кръстена на един парашутен инцидент, а не на едноименния фойерверк).
Ей го Дългия Боб. Беше се настанил на далечния край на масата и пълнеше чашите с ябълково вино.
Ето го и Дейв Войнишката стойка, който тъкмо вдигаше чаша, за да се чукне с Дългия Боб.
Ето я и Лайза, приятелката на Саймън.
Беше седнала на коляното на Дейв и го беше прегърнала през врата.
— Копелета — процеди през зъби Саймън.
А, да, ето ги и торбите с парите му, сложени точно по средата на масата.
— Копелета, копелета, копелета — нареждаше тихичко Саймън. — Няма да оставя тази работа така.
Начинанието с отпъждането на кучето се беше закучило и Саймън го помъкна със себе си обратно до лендроувъра на Дългия Боб. Реши, че случаят изисква драстични действия. Не можеше и дума да става за открит сблъсък, защото бяха прекалено много. Най-добре беше да се опита да им отвлече вниманието. Да направи нещо, което да накара всички да излязат от кухнята, та да може да се вмъкне вътре и да си възвърне законната собственост.
— А няма по-добро средство за отвличане на вниманието от едно хубаво пожарче — си каза той, като се довлече до задницата на лендроувъра и отвъртя капачката на резервоара.
Подпалвачеството е гнусно злодеяние. Саймън никога преди не бе и помислял, че може да направи подобно нещо. Но сега беше ядосан. Ама наистина много ядосан. И единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието му, беше какво ще е най-подходящо да подпали.
Лендроувърът? Не, беше твърде близо до ягуара, с който смяташе да избяга. Нещо друго тогава. Нещо, което се намира в другия край на двора, далеч от вратата. Нещо, което щеше да пламне като факла. Какво да бъде то?
Зад къщата, посребрени от лунната светлина, лежаха бараките на птичарниците.
— Идеално — каза си Саймън.
Идеално? Какви ги дрънка тоя?
— Идеално. Естествено, преди това ще пусна всички пилета.
Слава Богу. У него има поне грам почтеност.
— Така суматохата ще стане още по-голяма.
Каква ти почтеност!
Саймън погледна гневно към мелеза, провесил се на крака му.
— Не свърши ли вече?
Не беше свършил.
— Може би перспективата да получиш пиле за вечеря ще те убеди да побързаш.
Птичарниците бяха широки дървени бараки, без прозорци и в твърде окаяно състояние. И без това изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се срутят. Саймън с основание би могъл да се самоуспокои, че прави услуга на Дългия Боб, който можеше да си вземе парите от застраховката и да си построи нови. Но подобно неубедително оправдание за пъкленото деяние, което се канеше да извърши, изобщо не хрумна на Саймън.
— Най-голямата барака е най-подходяща — каза си той и се запъти нататък, влачейки със себе си кучето и тубата с бензин.
Пилетата къткаха и кудкудякаха. Пилетата по принцип издават твърде отвратителни звуци. Подобни на непонятните брътвежи на обитателите на някоя лудница.
На Саймън пилетата не му допадаха, така че не му пукаше за тях. Той харесваше прасетата с изключение на миглите им, които прекалено много наподобяват на човешките. Но пилетата не му бяха по душа. Пилетата бяха глупави, безмозъчни същества.
Вратата на голямата барака не беше заключена. Беше пуснато само резето. Саймън го вдигна. Планът беше прост. Ще се вмъкне вътре, ще затвори вратата след себе си и ще светне лампата. Бараките бяха без прозорци и нямаше да го видят отстрани. Ще полее всичко с бензин. Ще отвори вратата и ще изгони пилетата. После ще запали един фитил и ще се оттегли на безопасно разстояние. Съвсем проста работа.
— Ще пална твоя кокошарник — запя Саймън, използвайки мелодията на една стара песен на Пол Йънг.
Вътре беше тъмно. Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата. Беше същата, която беше усетил и по-рано. Странна миризма, която се долавяше ясно през вонята на птичи тор. Беше много силна.
— Егати гнусната смрад! Къде е ключът за осветлението?
Второто нещо, което му направи впечатление, беше шумът. Или по-скоро внезапната липса на какъвто и да било шум. Всички пилета изведнъж млъкнаха, което беше необичайно, като се има предвид обстоятелството, че вътре ненадейно се бе вмъкнал непознат, на чийто крак се беше провесило куче.