Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Саймън намери пипнешком ключа и запали лампата. Неоновите тръби зашумяха, изпукаха и оживяха, заливайки бараката със силна, безкомпромисна светлина.
Саймън примигна, докато очите му привикнат, а после от зяпналата му уста се откъсна лека, но много показателна въздишка.
Външният вид на колибата определено лъжеше относно това, що се криеше в дълбините й. То изобщо не приличаше на обикновения средностатистически бремфиилдски птичарник. Приличаше на лаборатория за изследване на животни или нещо подобно.
Вътре беше чисто. Чисто като в болница. На пода нямаше нито едно петънце. Белият линолеум бе току-що измит. По протежение на прясно боядисаните стени бяха наредени блестящи алуминиеви рафтове, на които бяха сложени стотици полози със стъклени стени. По четири рафта от двете страни. В най-отдалечения край на бараката имаше болничен параван, зад който беше скрито нещо. Заинтригуван, Саймън остави тубата с бензина на земята и помъкна провесилото се на крака му куче през помещението, за да огледа по-добре.
Направи три крачки и спря. Тук нещо не беше в ред. И това нещо — или поне част от него — бяха пилетата.
Саймън ги погледна. Те бяха притихнали неподвижно й го гледаха с напрегнато внимание. Въпреки че пилетата по принцип никога не могат да изглеждат приятелски настроени, видът на тези беше определено — какво? Зловещ, каза си Саймън, определено зловещ. Това не им беше наред на пилетата.
Саймън потрепери. Тук беше и студено. И то май по-студено, отколкото навън. Дъхът му се отделяше във вид на пара. Да не би да има охладителна инсталация? Е това също не беше в реда на нещата, нали?
Саймън изпъна крак и установи, че мелезът го беше пуснал. Сега песът се беше свил страхливо край него. С настръхнала козина, оголени зъби и поглед, прикован в паравана.
— К’во става тука, бе? — Саймън прецени обстоятелствата: поведението на кучето и на пилетата; дъха, който се превръщаше в пара; болничния параван. — Така. Я дай да хвърля един поглед.
Запромъква се нататък в типичния си И неповторим стил на промъкване. Отляво и отдясно пилетата се размърдаха и записукаха неодобрително. Всичко живо се беше вторачило в него.
— Я да си гледате работата, мамка ви!
С всяка крачка, която го отвеждаше към паравана, миризмата се засилваше. Саймън все още не разбираше каква е тази миризма, но сега поне знаеше откъде идва.
Пилетата ставаха все по-неспокойни и когато протегна ръка към паравана, те нададоха ужасен писък, а после млъкнаха.
Миг след това настъпи тишина. Това беше сигнал за Саймън да очаква нещо недобро.
— Хайде да свършвам с това и да се махам. — Той дръпна паравана настрана.
Миризмата беше непоносима, но не тя го накара да отстъпи крачка назад и да сложи ръка пред устата си.
Причината беше в това, което видя.
Видя една стоманена маса, върху която имаше голям инкубатор със стъклени стени. Той беше свързан с хладилна инсталация и беше осветен от редица неонови тръби.
В инкубатора, върху възглавница от червено кадифе, лежеше нещо.
Нещо голо, с размерите на новородено бебе. Нещо зловещо.
Нещо много човешко, но и много нечовешко. Гърдите и коремът бяха покрити с мек пух. Пълничките ръчички и краченца завършваха с неприятно закривени птичи нокти. По малката глава нямаше коса, но в замяна на това беше увенчана с гребен от лъскавочерни пера.
Саймън се ужаси, когато главата се обърна бавно към него. Очите бяха човешки, зелени и с пронизващ поглед. Но там, където трябваше да бъдат носът и устата, се виждаше жесток клюн.
Очите го погледнаха недоволно, а клюнът се размърда и от него се показа дълъг черен език. Това същество беше въплъщение на демоничното, черно, смразяващо зло.
— Боже господи! — Саймън постоя един миг разтреперан. Но после особеното химическо вещество в главата му даде изрични инструкции: „Зарязвай всичко, както го намери, и се омитай.“
С разтреперана ръка върна паравана обратно на мястото му и започна бързо-бързо да отстъпва заднешком към вратата на бараката. Когато стигна до нея, той се обърна и побягна, но се спъна в тубата с бензин и падна по очи.
Изгори го!
Саймън се изправи на крака.
— Не знам какво си ти — прошепна той, докато отвиваше капачката на тубата, — но от теб лъха зло и аз ще те изгоря.
— Не, няма. — Саймън чу гласа и усети във врата си студеното, твърдо докосване на стомана. Правилно прецени, че това е дулото на ловджийска пушка.
— О, господи! — каза той.