Любимци на съдбата (Част III: Изменници)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част III: Изменници)». Краткое содержание книги:
— Аз пък търсих някакви лесно запомнящи се ориентири — морски скали с особена форма, планина с характерен облик, нещо такова — отговори му капитанът и въздъхна, — но вече изгубих всякаква представа къде се намираме!
— Подобни ориентири лесно подвеждат, защото човек трудно ги запомня в подробности. С броенето е по-лесно — усмихна се Цезар.
— Ами ако си сбъркал при броенето?
— Не съм.
Наистина не беше сбъркал. Заливът, в който слязоха петстотинте родоски войници, приличаше на всеки друг. Цяла нощ бяха прекарали на котва далеч от устието на малкия залив, да не би да ги усетят. Но Полигон дори не беше поставил наблюдателници. И четирите му бойни галери бяха изтеглени на брега, тъй като пиратите мислеха, че са в пълна безопасност. Но слънцето още не се беше показало над скалите, когато те бяха оковани във веригите, с които бяха държали доскоро робите.
— Само не ми казвай, че не съм те предупредил — обърна се Цезар към здраво окования Полигон.
— И все пак още не си ме разпънал на кръст, римлянино!
— Ще те разпъна, можеш да си сигурен!
— Как намери мястото?
— Проста аритметика. Преброих всички заливи от Патара дотук — отговори му той и кимна на родоския адмирал Лизандър. — Я да видим що за състояние е насъбрал нашият Полигон.
Както се оказа, наистина много хора бяха оставили състоянието си при него. Не само че складовете с жито бяха пълни почти догоре, но хранителните запаси на пиратското свърталище можеха да изхранят Ксантос и Патара до края на зимата и пролетта. Една голяма къща беше пълна със скъпи платове, с маси от лимоново дърво, позлатени кушетки и изящни столове. В друга къща пък бяха складирани сандъци със злато и скъпоценни камъни. По-голямата част от бижутата бяха египетска изработка — от фаянс, аквамарин, халцедон, оникс, лапис лазули и тюркоаз. Едно сандъче беше пълно с морски перли, някои от тях големи колкото яйце на гълъб, други пък бяха в необичайни разцветки.
— Не мога да кажа, че съм изненадан — сподели Лизандър. — Полигон е кръстосвал моретата в продължение на двайсет години, а той е пестелив човек. Това, което досега не ми беше минавало през ума, е, че е могъл да напада и корабите между Египет и Кипър.
— Откъде съдиш? От перлите и бижутата ли?
— Няма откъде другаде да се сдобие в такива огромни количества.
— А александрийците в Кипър имаха наглостта да ме убеждават как никой не бил нападал техните конвои!
— Те не обичат други да знаят за слабостите им, Цезаре.
— Това го разбрах от собствен опит. Е Лизандър, да делим.
— Ако трябва да сме съвсем честни, Цезаре, ние сме само твои изпълнители. Стига да ни платиш наем за корабите и заплата на войниците, плячката принадлежи единствено на теб.
— Част от всичко това ми принадлежи, приятелю, но далеч не всичко. Не искам в сената да ми се задават въпроси, на които да не мога да отговоря с ръка на сърцето. Затова ще взема хиляда таланта в златни монети за римската хазна, петстотин таланта за себе си и шепа от перлите — по мой избор. Предлагам останалите жълтици и останалите перли да останат за Родос. Складовете с мебелите и платовете може да разпродадете, но искам със сумата да построите храм в чест на моята далечна предшественица Афродита. Лизандър примигна от учудване.
— Много си щедър, Цезаре! Защо не си прибереш перлите, все едно никой не ги е видял? С тях ще можеш да си осигуриш живота до старини.
— Не, Лизандре, само една шепа. Обичам парите толкова, колкото обичам и ближния си, но ако забогатея, току-виж започна да играя комар. — Цезар пъхна ръка в ковчежето и започна да вади по-красивите: избра си двайсет от по-тъмните, които бяха сякаш отронени от асфалтовите планини в Палестина; една голяма колкото ягода, която имаше и цвета и формата на ягода; дузина с лунен цвят, една огромна с пурпур в средата и още шест — млечнобели като от сметана. — Това е! Разбираш сам, че и да искам, няма как да ги продам, без цял Рим да се заинтересува откъде съм ги намерил. Но мога да ги подарявам на жени.
— Няма как, славата ти ще се разчуе. Малцина са до такава степен лишени от алчност като теб.
— Не искам никой да разбира за това, Лизандре, и ти го заявявам най-сериозно! Правя го, за да запазя неопетнено името си. Освен това отдавна съм положил обет, че никога няма да дам повод да бъда съден за злоупотреби или присвояване на държавно имущество. — Цезар вдигна рамене.
— Ами за Патара и Ксантос?
— Те ще получат жените и децата, които ще продадат в робство. Ще им предадем и всички хранителни запаси на пиратите. От разпродажбата на робите ще съберат много повече пари, отколкото са дали за откупуването ми, а ще получат и храна. Но с твое позволение ще заделя и десет таланта за капитана на кораба ми. Него също го принудили да плати откуп. — Цезар сложи ръка на рамото на Лизандър и го изведе от складовете. — Корабите от Ксантос и Патара ще пристигнат до вечерта. Съветвам те да натовариш родоския дял от плячката на корабите си, преди да са дошли другите. Писарите ми ще направят списък на всичко. Ще пратиш в Рим дела на римската хазна.