Песента на Тъмния ангел

— Новопридобитото богатство на съдебния пристав Робърт ме накара да се замисля. Запитах се: защо му е на някакъв загадъчен благодетел да дава пари на златар от Бишопс Лин и да го моли да ги предаде на бедния съдебен пристав от затънтеното рибарско селце Хънстън? — Корбет се приближи до Бланш и нежно постави ръката си върху рамото й. — Предполагам, че баща ти също се досеща откъде са дошли тези пари — той погледна през рамо. — Сър Саймън, приключих с тези злодеи. Имаш ли място за тях в тъмницата си?

Гърни кимна.

— Затвори ги тогава там, но ги дръж разделени. Нетлър може да реши да свидетелства срещу съучастника си и да се остави на милостта на краля. Ако наистина го стори и ни предостави всички подробности — имена, дати и прочие — може да си спечели някакво облекчение на присъдата.

Нетлър вдигна очи и лукаво погледна към кралския пратеник. Мастър Джоузеф изруга и се опита да се нахвърли върху него, но успя само да се строполи на пода сред дрънчене на вериги. Гърни почти беше стигнал до вратата, за да повика хората си, когато водачът на Пастирите успя да се изправи обратно на крака.

— Чакай! — изкрещя той.

Корбет се обърна и въпросително повдигна вежди.

— Искаш да си признаеш всичко честно и откровено ли, мастър Джоузеф?

— Как пък не!

— Какво тогава?

— Мога да ти дам сведения.

Кралският пратеник се приближи.

— За какво?

— За съкровището.

— Какво съкровище? — попита Корбет.

Водачът на Пастирите вдигна окованата си във вериги ръка, за да избърше кръвта от устата си, и злобно се взря в кралския пратеник.

— Първо ми дай думата си.

— Няма начин да бъдеш помилван, мастър Джоузеф, Хюбърт Мъгуел, или както там предпочиташ да се наричаш. Ти ще увиснеш на въжето при всички положения!

— Не се безпокоя за себе си. Още сега съм готов да се кача на ешафода. Смъртта не ме плаши изобщо. Известно ми е, че ще отида в Ада, където ще танцувам с дявола и ще те чакам да дойдеш, Корбет!

— Какво искаш тогава?

— В Лотбъри имам къща, жена и дете. Знам, че все някога ще научиш за тях. Искам да ми обещаеш, че близките ми няма да пострадат и че къщата няма да им бъде отнета.

— Сетих се къде съм те виждал! — намеси се внезапно Ранулф. — Беше преди години в Лондон, в един публичен дом в Съдърк. Как се наричаше тогава? Май носеше някакво френско име, а? А, да — Алфонс. Бях там. Ти отговаряше за гардероба на момичетата — помощникът на Корбет се приближи. — Никога не забравям лица, но твоето не можах да си го спомня ясно — той извинително се усмихна на господаря си, — понеже онази вечер имах по-приятни занимания. Кажи ми — колко пъти си сменял името си?

Мастър Джоузеф се ухили.

— По-често, отколкото на теб ти се е налагало да се замислиш — той погледна към Корбет. — Е, имам ли думата ти, кралски пратенико?