Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
Накрая Корбет се върна да провери какво става с коня му и се взря в ниско надвисналото небе.
— Къде е Алан от Блатото? — промърмори той, докато разсеяно потупваше животното по муцуната. — Хайде, мисли! Този разбойник трябва да е идвал тук, опитвайки се да се скрие от някогашния лорд Гърни. Да, със сигурност му е трябвало скривалище!
Корбет обходи двора с очи и изведнъж забеляза някаква ниска тухлена постройка, която сякаш стоеше там от цяла вечност. Кралският пратеник се приближи. Постройката представляваше стара пивоварна, в която миришеше на мухъл и чийто под беше целият отрупан с парчета дърво и отломки от счупени керамични съдове. Корбет потропа с крака и разрови прахта с ботуша си — подът не беше от пръст, а от камък. Кралският пратеник разрита купчината гниеща слама, под която — за негово облекчение — скоро се показа врата. Тогава той извади камата си, отлости резето и отвори вратата с помощта на ръждивия железен пръстен, закрепен за нея. После поспря, за да си направи импровизирана факла, след което я запали и слезе по изгнилото дървено стълбище. Когато стигна до дъното му, Корбет вдигна факлата и на трепкащата от лекото течение светлина видя, че се намира в най-обикновена стаичка. Подът тук беше пръстен, а по ъглите беше пълно с паяжини. В следващия момент кралският пратеник чу цвърчене на плъхове — обезпокоени от нахълтването му, животинките се бяха разбягали панически наоколо.
— Няма таен проход, значи — промърмори той. — Само някаква си мръсна стаичка.
След това Корбет забеляза, че на една от стените са надраскани буквите „А“ и „М“, както и една рисунка, изобразяваща нещо като череп — две очи и нос, свързани помежду си с помощта на триъгълник. Кралският пратеник внимателно разгледа рисунката. Той беше сигурен, че е открил скривалището на Алан от Блатото и че драсканиците по стената са негово дело. В такъв случай в тях трябваше да се съдържа някакво тайно послание, нали? После факлата догоря, така че Корбет я хвърли на земята и тръгна да се изкачва по стълбите. Кралският пратеник беше така погълнат от мислите си, че ако внезапно не беше усетил аромата на някакъв женски парфюм, изобщо нямаше да вдигне очи. Щом все пак го направи, видя към главата му да лети тежка цепеница и изкрещя, но вече беше твърде късно — в следващия момент съзнанието му се замъгли и той се строполи на стълбите.
Когато се свести, Корбет усети, че краката му са мокри и студени и че главата му бумти като тъпан. Някакви хора му крещяха нещо, но той не можеше да разбере какво. Кралският пратеник направи опит да се размърда. Де да можеше тези хора да млъкнат! Той седна и се опита да потисне желанието си да повърне. После погледна надолу и какво да види — около краката му се плискаха вълни! Когато пък вдигна очи, установи, че над главата му — подобно на ангели — летят множество чайки. Нещо тук определено не беше наред. Той затвори очи и тръсна глава. Последният му спомен бе как стои в онова подземие под старата пивоварна, а сега се намираше на някакъв пуст и студен бряг. Скалите бяха точно пред него и от мястото му съвсем ясно се виждаше ешафодът, на който бяха обесили жената на пекаря.
Корбет си даваше сметка, че са го ударили по главата, но не можеше да си обясни какво прави на брега. Пък и защо сега? Тогава една вълна се блъсна в кръста му. Кралският пратеник се взря в прииждащото море и с ужас осъзна какво става. Приливът настъпваше и то не бавно, а направо стремително и високите, гневни вълни се стоварваха върху брега с ярост, каквато Корбет не беше и сънувал. Кралският пратеник с мъка се изправи на крака и се запрепъва към пътечката, която водеше към върха на скалите. Разбушувалото се море го последва. Той обаче не можеше да тича по-бързо — краката му тежаха, а главата му се пръскаше от болка. В следващия момент Корбет се задави и се закашля, при което загуби равновесие и падна. Вълните веднага го заляха и леденото им докосване овладя за миг надигащата се у него паника.
Той се затича с всички сили. Беше си спомнил местните легенди и знаеше, че човекът, който го беше нападнал в Убежището, го е оставил на брега с надеждата, че хората ще го помислят за поредната жертва на непостоянното море. Корбет продължи да се препъва по пясъка. Вече едва си поемаше дъх, но скалната пътека като че ли си оставаше все толкова далеч. Мокрият му плащ беше станал ужасно тежък, така че той го свали, нави го около ръката си и поднови лудешкия си бяг. Вълните обаче бяха по-бързи от него и понякога му се налагаше да гази във вода до бедрата. Пътеката продължаваше да изглежда недостижима. После кралският пратеник чу тропот на конски копита и някой да го вика с пълно гърло. Ранулф! Верният му помощник беше дошъл да го спаси и го викаше. Корбет се опита да се качи на коня зад него, но една вълна го подхвана и го събори обратно на пясъка. Тогава Ранулф се наведе и го издърпа, при което издигнатата част на седлото болезнено се заби в гърдите и стомаха на Корбет. След това двамата препуснаха като вятъра, устремени право към пътеката между скалите. Когато стъпиха на нея, Ранулф слезе от коня и намести господаря си в седлото. После поведе животното нагоре по пътеката, подхлъзвайки се и ругаейки, и не спря, докато не стигнаха до брулените от вятъра буренаци на върха на скалата. Тогава Ранулф хвърли юздите и се строполи в тревата. Корбет пък се наведе от седлото и повърна. След известно време Ранулф безмълвно се изправи, нави юздите около китката си и бавно се отправи към имението Мортлейк.