Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Успяхме да се доберем до средата, като се биехме за всяко стъпало. Стигнехме ли до върха, щяхме да се озовем пред широката стълба, чийто огледален образ преди ни бе отвел до Ребма. Оттам се отиваше до Голямата арка, която представляваше източния вход на Амбър.
От авангарда ни останаха може би петдесет души. После четирийсет, трийсет, двайсет, десет…
Вече бяхме преодолели около две трети от пътя, а стълбището се извиваше на зиг-заг пред и зад нас по склона на Колвир. Източната стълба се използва рядко. Тя е почти декоративна. Първоначалният ни план беше да пресечем изгорената долина, после да заобиколим, да се изкачим по западния път през планините и да влезем в Амбър от задната страна. Пожарът и Джулиан бяха променили всичко. Сега изобщо не бихме могли да се справим с такава обиколка. Въпросът вече беше фронтално нападение или нищо. А отговорът нямаше да е нищо.
Паднаха още трима от войниците на Ерик и ние спечелихме четири стъпала. После първият от нашата колона падна и загубихме едно.
Откъм морето духаше силен и студен вятър, а в подножието на планината се струпваха птици. През облаците надникна слънцето — явно Ерик се бе отказал да влошава времето сега, когато водехме битка с неговите хора.
Спечелихме шест стъпала и загубихме един човек.
Всичко това беше странно, тъжно и откачено…
Блийс вървеше пред мен и скоро щеше да дойде неговият ред. После моят, ако той загинеше.
От авангарда ни оставаха шест души.
Десет стъпала…
В този момент хората ни станаха пет.
Продължавахме бавно и упорито напред, а назад, докъдето ми стигаше погледът, всяко стъпало бе покрито с кръв. Трябваше да има някакво оправдание за това, трябваше.
Петият мъж уби четирима, преди той самият да падне и така ни преведе през още една извивка.
Напред и нагоре, четвъртият ни човек се биеше с по един меч във всяка ръка. Хубаво беше, че се сражаваше в свещена война, защото във всеки негов удар бе вложена истинска жар. Той покоси трима, преди да загине.
Следващият не беше толкова ревностен, а и не бе така добър с меча. Той падна веднага и останаха само двама.
Блийс измъкна дългия си, покрит с нежни инкрустации меч и върхът му проблясна на слънцето.
— Скоро, братко — каза той, — ще видим какво могат да направят срещу един принц.
— Само срещу един, надявам се — отвърнах аз и той се засмя.
Мисля, че бяхме изминали три-четвърти от пътя, когато най-после дойде ред на Блийс.
Той скочи напред и мигновено изтика първия, който се изправи насреща му. Върхът на меча му се заби в гърлото на втория, а после със замах удари третия по главата и също го изхвърли встрани. Блийс се хвърли в кратък двубой с четвъртия и го уби.
Моят меч беше готов в ръката ми, докато наблюдавах и напредвах.
Блийс беше добър, дори по-добър отколкото си го спомнях. Носеше се напред, подобен на вихрушка и мечът му беше като жив, озарен от слънчеви отблясъци. Те падаха пред него — о, как падаха, приятели! Каквото и друго да се приказваше за Блийс, този ден той доказа, че е достоен за ранга си. Питах се колко ли дълго ще успее да издържи.
В лявата си ръка държеше кама, която използваше с брутална ефикасност, когато му се удадеше възможност. Тя остана в гърлото на единайсетата жертва.
На колоната, застанала срещу нас, краят й не се виждаше. Предполагах, че се простира по целия път до широката стълба. Надявах се моят ред да не дойде. Почти вярвах в това.
Още трима души прелетяха покрай мен и стигнахме до малка площадка и завой. Блийс разчисти площадката и продължи изкачването. Половин час го наблюдавах, а те умираха и умираха. Можех да чуя възхитения шепот на мъжете зад мен. Почти си помислих, че ще успее да стигне върха.
Блийс използваше всички известни трикове. Отбиваше мечове и заслепяваше очи с плаща си. Препъваше хора. Сграбчваше китки и с всичка сила ги извиваше.
Стигнахме до нова площадка. На ръкава му вече се бе появила малко кръв, но той не преставаше да се усмихва, а онези зад гвардейците, които убиваше, бяха пребледнели. Това също му помагаше. Както вероятно и фактът, че стоях непосредствено зад него, готов да запълня празнината, също спомагаше за страховете им и ги забавяше, действаше им на нервите. По-късно научих, че са знаели за морското сражение.