В обятията на Шамбала

То е свързано с елемент от много по-висок ранг — любовта към хората изобщо. Хималайските йоги твърдят, че любовта на майката към детето е една степен на любовта, любовта на мъжа към жената (или обратното) е друга, по-висока степен, но най-висока е любовта към хората изобщо. Новият чист свят ще бъде построен само когато хората се научат да обичат с тази странна за нас любов — любовта към живота. Тази велика любов не отговаря на баналната „джобна психология“. Тя изглежда нелепа и изкуствена, но вече съществува и кръстът на тази любов на бъдещето се носи от обикновените на вид и умърлушени самотни хора. Те гордо носят своя кръст — кръста на бъдещето.

Затова едва ли си заслужава да се присмиваме, като обсъждаме вътре в „семейния джоб“, поглъщайки чиния борш, самотната приятелка на жена ви. Тя може би е по-щастлива от другите! Неразбираемо защо, премлясквайки с устни, хората се стремят да осъдят самотата и подлагат на най-остра критика безнадеждната любов на самотния човек към недостъпния и често абстрактен идеал. Те не разбират, че любовта на самотния човек към този идеал е мечта, която също може да бъде обичана — някога, в бъдещото. А то задължително ще настъпи, защото човек не живее само един живот.

Странно е да обичаш една мечта.

Но кой знае? Може би при следващото си прераждане този посредствен самотен човек с тъжно сведени очи ще открие своята мечта — мечтата от миналия си живот, и между тях ще пламне прекрасна любов, на която ще завиждат всички „седящи в джоба“. От нея ще се възхищават и хора, за които думата мечта никога не е била празен звук. В най-силен възторг ще изпадат децата — децата на бъдещия живот.

Те обичат самотните хора. Усещат, че самотният човек живее в света на мечтите и много иска да вижда само хубавото. А най-хубавото, което човек може да измисли, е мечтата. Може би затова около нас все повече и повече има самотни майки, които раждат детето невинаги по любов и далеч невинаги от въображаемия принц, а просто за себе си — за да се сприятелят с едно мечтателно малко същество и да вложат в него цялата си любов, която в градацията си завършва с любовта към хората изобщо. Подобно поведение не бива да бъде осъждано. Абсолютно щастие изпитват само тъпите хора, но не всички са имали „късмета“ да се родят тъпи. Те дори не искат да се приспособяват към тъпите и закостенели нрави на твърде несъвършеното съвременно общество, като намират своето щастие в… мечтите. Та нали самотата означава искреност пред своите чувства. И кой е виновен, че тези чувства са насочени към бъдещето!

Бог е създал великата интрига на живота, в който всичко е нееднозначно. Трудно е да се разбере кое е щастие и кое не. Неизвестно защо Създателят е решил да го направи така, а не иначе. И най-важната особеност е, че той апелира не към конкретния живот на човека, а минимум към цяла поредица от съществувания. Бог сякаш намеква, че твоите несполуки или самотата ти в този живот не са фатално нещастие, че е благородно да се мечтае и че мечтите проявяват склонността да се осъществяват в бъдещия живот. Затова не си струва да се тръшкаме особено, ако в нещо не ни е провървяло. В следващия живот ще се получи по-добре, но ще ни е малко самотно без онези хора, които са се проявили като благородни и чисти в предишния. Само че ние несъмнено ще ги срещнем, ще ги усетим и ще ги разпознаем по някаква позната и родна енергия, която излъчват, макар пред очите ни да стои човек със съвсем друг физически облик.