Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Ние не откъсвахме поглед от този елегантен, уютен, затворен в себе си свят. Извърнах очи към Рут и забелязах, че погледът й неспокойно се спираше от лице на лице.
— Да, Род, забележително — обади се Криси. — И така, на кого си се спрял?
Думите й прозвучаха почти саркастично, сякаш бе сигурна, че цялата история ще се окаже празна работа. Ала Родни тихо отвърна с треперещ от вълнение глас:
— Ето я. Там, в ъгъла. В синия костюм. Разговаря с пълната жена в червено.
Сходството не беше очевидно, но колкото повече гледахме, толкова повече се убеждавахме, че Родни има някакво основание за твърдението си. Тя беше петдесетгодишна жена с добре запазена фигура. Косата й бе по-тъмна от тази на Рут — вероятно я боядисваше — и беше опъната на тила й на опашка, както обикновено правеше и Рут. Тя се смееше на думите на приятелката си в червената рокля и в лицето й, особено когато преставаше да се смее и отмяташе главата си назад, се забелязваше не просто лека прилика с Рут, а нещо много повече.
Ние дълго я гледахме, без да промълвим и дума. После внезапно осъзнахме, че двете жени в другия край на помещението ни бяха забелязали. Едната вдигна ръка и неуверено ни помаха. Това развали магията, ние си плюхме на петите и с панически кикот хукнахме да бягаме.
Спряхме се чак на другия край на улицата и възбудено заговорихме един през друг. Само Рут мълчеше и не отваряше уста. В онези минути бе трудно да разгадаеш изражението на лицето й: на него бе изписано не точно разочарование, ала не беше и въодушевление. Полуусмивката й би могла да се появи върху лицето на майка в едно най-обикновено семейство, която обмисля ситуацията, докато в същото време децата й вдигат врява и скачат около нея с желанието да чуят: „Да, имате разрешението ми.“ В общи линии, ние се надпреварвахме кой пръв да сподели впечатленията си с останалите и за моя радост честно мога да кажа, както и останалите, че жената, която бяхме видели, бе напълно реална кандидатура. Истината беше, че всички почувствахме облекчение, защото, без самите да го осъзнаваме напълно, докато търсехме въпросния офис, бяхме готови да преживеем и разочарование. Ала сега можехме спокойно да се върнем във Фермата, Рут имаше пълно право да се вдъхнови от видяното, а ние с чиста съвест можехме да я подкрепим. Пък и животът, който жената очевидно водеше в офиса, толкова много наподобяваше разказите на Рут! Независимо от всичко случило се помежду ни през деня, дълбоко в себе си никой от нас не искаше Рут да се завърне във Фермата обезверена и в онзи миг чистосърдечно смятахме, че нищо такова не може да се случи. И съм сигурна, че всичко би било наред, ако бяхме сложили точка на цялата история още тогава.
Но Рут предложи:
— Хайде да поседнем за малко ей там, на онази стена. Когато забравят за нас, можем да се върнем и пак да надникнем.
Ние нямахме нищо против, ала когато вървяхме към ниската стена, ограждаща малкия паркинг, Криси възкликна малко по-възторжено, отколкото бе нужно:
— Дори да не я видим повече, всички споделяме мнението, че тя е твоето „възможно аз“, нали така? А офисът е истинска прелест! Нямам думи.
— Нека изчакаме няколко минути — отвърна Рут. — После ще се върнем.
Аз не седнах на стената, защото бе влажна и мазилката се ронеше и защото ми се струваше, че всеки миг може да се появи някой и да ни се развика, че не е разрешено да се сяда на нея. Но Рут изобщо не се замисли и я възседна, както се обяздва кон. Още си спомням онези десет-петнайсет минути, които прекарахме там. Никой не говори за „възможното аз“. Правим се, че просто така си прекарваме свободното време и че ни доставя удоволствие да изкараме един безгрижен ден, като се любуваме на красивия пейзаж. За да покаже колко му е приятно да е тук, Родни дори изпълнява кратък номер: качва се върху стената, размахва ръце встрани, за да балансира по-добре, после нарочно се прекатурва на земята. Томи пуска шеги по адрес на минувачите и ние дружно се кикотим, макар шегите му да не са много смешни. Само Рут мълчи, седнала върху стената в центъра на компанията, сякаш обяздила кон. Почти не помръдва, а усмивката не слиза от лицето й. Вятърът роши косите й, яркото зимно слънце заслепява очите й и аз не мога да разбера — усмихва ли се на нашите идиотщини, или само примижава на ярката светлина. Това е картината, която се е запазила в паметта ми от онзи ден, когато чакахме до малкия паркинг. Предполагам, всички сме чакали Рут да каже, че е време да се върнем и погледнем още веднъж. Но тя така и не го направи, защото се случи следното.