Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Избрахме си най-отдалечената от входа маса, която бе и най-близо до морето, и когато седнахме, ни се стори, че сякаш висим във въздуха над водата. Тогава нямаше с какво да го сравня, ала сега разбирам, че кафенето е било съвсем малко — в него имаше само три-четири малки маси. Единият прозорец бе оставен отворен — вероятно за проветрение от миризмата на пържено — и от време на време през него полъхваше вятър и разклащаше обявите с изгодни предложения за почивка. Едната от тях, окачена в ъгъла, бе изписана с цветни флумастери, а буквата „О“ в думата „Погледни!“, която стоеше най-отгоре, бе изрисувана като втренчено човешко око. Сега толкова често виждам подобни неща, че дори не им обръщам внимание, но тогава ми беше за първи път и аз с възхищение разглеждах надписа, после улових и погледа на Рут, разбрах, че тя също е възхитена и двете прихнахме да се смеем. Това бе приятен момент, изпълнен с топлота, и ми се стори, че цялото напрежение, възникнало между двете ни в автомобила, е останало далече зад нас. По-късно ми стана ясно, че това е бил последният подобен момент за цялото ни пътуване.
Откакто бяхме пристигнали в града, никой не бе обелил и дума за „възможното аз“ и аз чаках да седнем на масата, за да обсъдим въпроса както трябва. Но още щом се заловихме за сандвичите, Родни заговори за техния с Криси общ приятел Мартин, който предишната година напуснал Фермата и сега живеел някъде тук. Криси с въодушевление откликна и двамата се надпреварваха да си спомнят за всичките глупави шеги, които е пускал този техен Мартин. Ние не бяхме в течение на нещата, ала Криси и Родни се заливаха от смях. Разменяха си весели погледи и макар да си даваха вид, че сякаш го правят заради нас, беше очевидно, че са се отдали на спомените заради собственото си удоволствие. Сега ми се струва, че вероятно забраната да се говори за вече заминалите от Фермата хора им е пречела да разговарят дори насаме за приятеля си и, попаднали на ново място, те са се освободили от ограниченията, наложени им във Фермата.
От вежливост аз се смеех заедно с тях. Томи като че ли не разбираше и онова, което схващах аз, и неувереният смях, който издаваше, винаги малко закъсняваше. Но затова пък Рут се кискаше през цялото време, смееше се на всяка случка с Мартин, която чуеше от устата им, и кимаше разбиращо. Един път, когато Криси каза нещо съвсем неразбираемо, като например: „А с джинсите му, нали помниш?“, Рут започна да рита от смях и махна с ръка в наша посока, с една дума: „Разкажи им, на тях, на тях, за да ги развеселиш!“ Изтърпях го, но когато Криси и Родни започнаха да се питат дали да посетят Мартин в апартамента му, или не, ги попитах — може би доста хладно:
— С какво по-точно се занимава тук? Как така си има апартамент?
Последва мълчание, после Рут въздъхна с досада. Криси се наклони през стола си към мен и тихо и търпеливо, като на малко дете, ми обясни:
— Той помага на донорите. Какво друго мислиш, че може да прави тук? Вече е пълноправен помощник.
Всички се поразмърдаха на местата си, после аз казах:
— Тъкмо за това и говоря. Не можем просто така да се появим при него.
Криси въздъхна.
— Да допуснем, че си права — отвърна тя. — При това не ни е разрешено да посещаваме помощниците. Ако говорим сериозно. Със сигурност не е препоръчително да го правим.
Родни се усмихна и добави:
— По никакъв начин не е препоръчително. Не можем просто така да се появим при него.
— Никак не би било хубаво — потвърди Криси и неодобрително поклати глава.
Тук в разговора се намеси и Рут:
— Кати никак не обича да се държи недобре. Така че по-добре да не ходим при него.
Томи гледаше към Рут, очевидно объркан чия страна взема тя, а и аз, да си призная, също не я разбирах. За миг ми хрумна, че не иска да се отклоняваме от целта на пътуването си и затова ме подкрепя, макар и неохотно; усмихнах й се, ала тя не ми отвърна. Неочаквано Томи попита:
— Родни, а къде си видял „възможното аз“ за Рут?
— М-м…
Сега, когато бяхме вече в града, интересът на Родни към „възможното аз“ бе угаснал и аз забелязах, че по лицето на Рут премина безпокойство. Накрая Родни каза:
— В една от пресечките на главната улица, някъде към края й. Всъщност днес може и да почиват.
Тъй като всички мълчаха, той добави:
— Нали и те имат почивни дни, напълно разбираемо е. Не работят непрекъснато.