Никога не ме оставяй

Така или иначе, ние влязохме и бързо се разпръснахме по различните щандове. Родни спря на входа до големия рафт с картички, Томи хлътна във вътрешността на магазина и по-късно го видях под огромен афиш на някаква поп група да се рови в касетите с музика. Когато след десетина минути се озовах в най-отдалечения край на магазина, ми се счу гласът на Рут и се насочих натам. Вече бях свърнала в пътеката между рафтовете — онези с плюшените играчки и големите кутии с пъзели, — когато отсреща зърнах Рут и Криси да разговарят. Поколебах се: не ми се искаше да ги прекъсвам, но беше време да си тръгваме, пък и вече ми бе омръзнало да скитам из магазина. Ето защо останах на мястото си, престорих се, че разглеждам някакъв пъзел и зачаках да ме забележат.

В един момент ми стана ясно, че двете отново обсъждат онзи слух. Криси й шептеше нещо от рода на:

— Но всичките години, които си прекарала там, и нищо да не чуеш — просто поразително! Как не си се заинтересувала към кого да се обърнеш и други такива неща.

— Ти не разбираш — отвръщаше й Рут. — Ако живееше в Хейлшам, и ти нямаше да се интересуваш. Никога не сме придавали голямо значение на това. Според мен през цялото време сме били наясно, че ако има нещо такова, нужно е само да се свържем с Хейлшам.

В същия миг Рут ме забеляза и млъкна. Когато оставих кутията с пъзела и се обърнах към тях, и двете ме гледаха с неприязън. Ала в същото време имаха такъв вид, сякаш съм ги заварила на местопрестъплението и смутено отстъпиха една от друга.

— Трябва да тръгваме — заявих аз, като се преструвах, че не съм чула нищо.

Но Рут не се остави да бъде измамена. Когато минаваше покрай мен, свирепо ме погледна.

Така че, когато, водени от Родни, ние тръгнахме да търсим офиса, в който месец по-рано бе видял „възможното аз“ за Рут, настроението ни беше още по-лошо от преди. Родни пък непрекъснато бъркаше улиците, от което не ни ставаше по-весело. Поне четири пъти уверено свиваше в някоя пресечка на главната, ние тръгвахме след него, ала скоро магазините и офисите свършваха и се налагаше да се връщаме. По едно време Родни започна да се държи отбранително и стана ясно, че е готов да се предаде. Тогава внезапно открихме онова, което търсехме.

За пореден път се връщахме обратно към главната улица, когато Родни неочаквано спря. После мълчаливо посочи офиса отсреща.

Да, беше същият. Не точно като на рекламната фотография в списанието, което намерихме на пътя, но нещо много подобно. Стъклената витрина започваше почти от тротоара, така че всеки минувач можеше да види просторното помещение с отворено планиране, в което десетте работни маси бяха нахвърляни във формата на буквата „Г“. В големи саксии растяха палми, оборудването блестеше, а върху бюрата изящно се извиваха поставките на настолните лампи. Служителите се движеха от бюро на бюро, опираха се на леките прегради, бъбреха, шегуваха се, а някои бяха доближили столовете си на колелца един до друг, пиеха кафе и си хапваха сандвичи.

— Гледайте! — възкликна Томи. — Сега са в обедна почивка, а никой не излиза навън. Разбирам ги много добре.