Никога не ме оставяй

По-късно неведнъж съм посещавала „Ателието на Портуей“. Преди няколко години се смени собственикът и сега там продават всевъзможни предмети на изкуството — гърнета, чинии, керамични фигури на животни. Но по онова време ателието заемаше две просторни бели стаи с картини по стените, красиво разположени, с достатъчно широки пространства около всяка една от тях. Впрочем, дървеният надпис все още си виси над вратата. Така или иначе, след като Родни ни обърна внимание на факта, че вероятно изглеждаме твърде подозрителни в тихата уличка, решихме да влезем вътре и да се престорим, че искаме да разгледаме картините.

Влязохме и видяхме, че жената, от която се интересувахме, разговаря с доста по-възрастна от нея жена с посивяла коса — очевидно главното действащо лице в това място. Бяха седнали една срещу друга до малкото бюро до входа и освен тях в ателието нямаше никой друг. Никоя от двете не ни обърна особено внимание и ние се съсредоточихме, като се преструвахме, че сме погълнати от платната по стените.

Всъщност, колкото и да бях заета с мисълта за „възможното аз“ за Рут, започнах наистина да се наслаждавам на картините и на спокойствието, което цареше в салона. Струваше ми се, че се бяхме отдалечили на стотици километри от главната улица. Стените и таванът имаха жълтеникав оттенък, тук-там бяха окачени риболовни мрежи и проядени от времето парчета от лодки. В картините, които бяха нарисувани с маслени бои в наситени сини и зелени тонове, също преобладаваше морската тематика. Може би всички ние се чувствахме уморени — нали бяхме тръгнали от Фермата още по тъмно? — защото забелязах, че и другите бяха изпаднали в същото дремливо състояние като мен. Бяхме се разпръснали из цялото помещение, разглеждахме картина след картина и само от време на време тихичко си подвиквахме един на друг:

— Ела тук! Виж това!

В същото време жената с посивялата коса и „възможното аз“ не спираха да си говорят, не много високо, но всичко се чуваше, тъй като в помещението гласовете сякаш ехтяха и изпълваха цялото пространство. Двете обсъждаха някакъв мъж, техен познат, който не можел да намери общ език с децата си. Ние ги слушахме, понякога поглеждахме към тях и малко по малко нещо започна да се променя. Не само за мен, а и за другите — усещах го. Ако всичко бе свършило в мига, в който я бяхме зърнали през остъклената стена на офиса, или дори ако я бяхме загубили от погледа си, когато я следвахме из целия град, щяхме да имаме пълно право да се върнем във Фермата развълнувани и победоносни. Ала сега, в ателието, жената се намираше твърде близо до нас, много по-близо, отколкото бихме желали. И колкото повече стояхме и слушахме, толкова по-малко тя ни напомняше на Рут. Това усещане растеше в нас, можехме почти да го докоснем и аз бях сигурна, че Рут, която се преструваше, че е погълната от една картина в другия край на залата, изпитваше същото. Вероятно това бе причината, поради която тъй дълго останахме в ателието: искахме да отложим мига, в който щяхме да споделим това си усещане един с друг.