Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
В същия миг забелязах, че Рут много авторитетно кима с глава. Криси и Родни също го забелязаха и я загледаха като хипнотизирани. Получих нещо като видение: Криси и Родни във Фермата месеци наред говорят на тази тема. Видях как отначало я подемат колебливо, подхващат разговор, после свиват рамене и го прекратяват, отново го възобновяват, не могат да се откажат от темата задълго. Видях как двамата се заиграват с идеята да поговорят и с нас на тази тема, как избират изразните си средства, как обмислят какво точно да ни кажат. Отново погледнах към Криси и Родни, които седяха пред мен и се вглеждаха в Рут, опитах се да прочета нещо по лицата им. Криси хем се страхуваше, хем таеше надежда. Родни бе на ръба на нервна криза, сякаш сам не си вярваше и очакваше всеки миг да изтърси нещо необмислено.
И преди бях чувала за подобни отсрочки. През изминалите няколко седмици слушах все повече и повече за това във Фермата. „Ветераните“ разговаряха само помежду си и когато някой от нас се приближеше, неловко млъкваха. Ала аз бях чула достатъчно, за да знам за какво става въпрос и бях сигурна, че се отнасяше за възпитаниците на Хейлшам. Но едва сега, когато седяхме в кафенето на морския бряг, наистина разбрах какво значение са имали тези разговори за някои от „ветераните“.
— Вероятно все нещо знаете по въпроса — изрече Криси с треперещ глас. — Може би са ви известни някои правила и други такива.
Двамата с Родни спираха поглед на всеки един от нас поотделно, после отново се вгледаха в Рут. Тя въздъхна:
— Да, разбира се, споменаха ни нещо такова. Но — сви рамене тя — съвсем малко. Никога не сме говорили сериозно за това… Изобщо, струва ми се, че трябва да тръгваме.
— Към кого трябва да се обърнем? — внезапно попита Родни. — Не ви ли обясниха към кого да се обърнете с… вашата… молба?
Рут отново сви рамене.
— Нали ви казах, че не сме го разисквали сериозно.
Тя инстинктивно потърси с поглед, нашата с Томи подкрепа, което се оказа грешка, защото Томи попита:
— Честно казано, нямам представа за какво говорите. За какви правила става въпрос?
Рут му хвърли изпепеляващ поглед и аз побързах да кажа:
— Нали помниш, Томи? Всички онези разговори, които водехме в Хейлшам?
Томи поклати глава и отсече:
— Не, не помня.
Този път аз, пък и Рут забелязахме, че в отговора му нямаше каквото и да е забавяне.
— Не си спомням в Хейлшам да е имало нещо такова.
Рут извърна поглед от него.
— Трябва да имате предвид — каза тя на Криси, — че макар и да е бил в Хейлшам, Томи не прилича на останалите тамошни възпитаници. Не го приемаха никъде, вечно му се присмиваха. Затова няма смисъл да го питате за тези неща. А сега аз все пак искам да открия жената, за която ми разказа Родни.
В същия миг в очите на Томи се появи нещо, което ме накара да затая дъх. Отдавна не бях виждала това изражение. Това беше онзи негов поглед, който можеше да преобърне масите в класните стаи и от който всички бягаха и се барикадираха. После отново прие обичайния си вид, погледна през прозореца нагоре към небето и дълбоко въздъхна.
„Ветераните“ не забелязаха нищо, защото като свърши да говори, Рут скочи и започна да си облича палтото. Всички едновременно отдръпнахме столовете си от масата и се изправихме — настъпи леко объркване. Още от самото начало бях получила разпореждане аз да се занимавам с разплащането, така че тръгнах към касата. В това време останалите се отправиха към изхода и докато чаках да ми върнат рестото, аз ги видях през мътните стъкла на един от прозорците мълчаливо да пристъпват от крак на крак и огрени от слънцето, да се взират в морето.
Глава четиринайсета
Когато излязох навън, ми стана ясно, че нищо не е останало от възбудата, която ни бе обзела при пристигането ни в града. Тръгнахме мълчешком. Родни вървеше най-отпред и ни водеше по малките странични улички, където слънцето почти не проникваше, а тротоарите бяха толкова тесни, че често трябваше да се движим в редица по един. Беше цяло облекчение да излезем на главната улица, където поради шума лошото ни настроение не бе тъй очевидно. Когато стигнахме до светофара и тръгнахме по осветения от слънцето тротоар, аз видях, че Криси и Родни обсъждат нещо и се замислих доколко напрегнатата атмосфера между нас се дължеше на факта, че ние, според нея, пазим някаква важна тайна от Хейлшам и доколко — на пренебрежителното изказване на Рут по адрес на Томи.