![Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/2/diamantt-na-veneciya-bg-download.jpg)
Диамантът на Венеция [bg]
- Автор: Хикман Кэти
- Серия: Тайната порта #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-344-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:
Още в мига, в който водачът на трупата я зърна, разбра, че много лесно ще възвърне парите си. Щеше да я показва на народа като изрод под името Дъщерята на минотавъра. В мига, в който я купи, той веднага я хвърли на работа, защото знаеше, че този път за нея щяха да плащат не само мъжете.
Следващите няколко години бяха още по-нещастни за Мариам и от предишните — ако изобщо беше възможно. Подобно на пътуващия търговец преди тях, акробатичната трупа — семейство от Генуа на име Грисани, вървяха по добре утъпкан маршрут. Разликата беше в това, че панаирите, които посещаваха, бяха по-мащабни, разстоянията между два града бяха по-големи и вместо кабинка този път Мариам имаше клетка. Беше си истинска клетка с железни решетки, все още пазеща следите, миризмите и дори изсъхналите фекалии на наскоро починалата танцуваща мечка на трупата. Мариам прекарваше в нея дълги часове с чифт кравешки рога, прикрепени на главата, докато хората плащаха по няколко монети за удоволствието да й се смеят, да хвърлят по нея камъни и гнили плодове, или да я ръгат с пръчки.
Нямаше представа колко време е минало, докато стигнат до това място — планински регион, в който вече не говореха нито гръцки, нито турския на османските им завоеватели, а някакъв гърлен диалект, който Мариам първоначално не разбираше. Обграденият от борови гори град беше беден и доста по-малък от обичайните им спирки, жените наоколо бяха малобройни, а децата бяха твърде плахи, за да правят нещо по-различно от това да зяпат през прозорците.
Както им беше обичаят, трупата устрои лагера си в покрайнините на градчето в началото на близката гора. Още следобед наоколо се събра порядъчна тълпа да гледа премятанията, но гледката на заключената зад решетките Мариам като че ли разгневи мъжете и няколко пъти тя видя някои от тях да предлагат на водача на трупата пари за нея, които той в началото непреклонно отказваше. Слабият полъх надежда, която тя си позволи да изпита при тази гледка, бе потвърден от появата на синьор Грисани край вратата на мечата клетка още привечер, няколко часа по-рано от обикновено.
— Какво има? Какво става?
— Скоро ще разбереш — промърмори той, извади ключа от колана на кръста си и отключи клетката.
— Да не би да са ви платили, за да ме пуснете?
Години по-късно, когато се сетеше за този свой въпрос, Мариам едва се сдържаше да не се разплаче заради наивността на младостта си. Възможно ли бе все още да не беше разбрала какви са всъщност мъжете?
— Да те пусна ли? — промърмори синьор Грисани. Очевидно ключовете му се сториха крайно интересни, защото изведнъж се вторачи в тях, без да вдига глава. Когато най-сетне я вдигна, изражението му беше толкова тъжно, че тя едва се сдържа да не се хвърли от радост на врата му.
— Освободили са ме, нали? О, благодаря ви, синьоре! Толкова съм ви благодарна… — Мариам беше мечтала толкова дълго за този момент, мига на освобождението си, беше копняла за него толкова силно, беше го призовавала през всяка минута от нещастния си престой в мечата клетка, че сега беше изгубила ума и дума от радост.
Точно в този момент съпругата на синьор Грисани — жена с остър поглед и жилавото тяло на акробат, се втурна към него и извика като попарена:
— Серджо, вярно ли е? Не можеш да постъпиш така, Серджо! Не можеш да им позволиш да я вземат!
— Тя ще се оправи — сопна се грубо Грисани.
— Какво искаш да кажеш? Може и да е едра, но все пак е още момиче, все пак е още дете!
И до ден днешен Мариам не можеше да забрави пълното изумление, което бяха предизвикали у нея емоциите в гласа на жената — същата жена, на която й свидеше и сухия комат хляб, с който бяха длъжни да я хранят, и паницата разредена супа, която й даваха.
— Аз ще се оправя, синьора, наистина ще се оправя — бе промърморила Мариам, изпълнена със съжаление към жената. Не че знаеше как точно ще се оправи съвсем сама, но знаеше, че все някак си ще го направи.
— Млъкни, слабоумна идиотка такава! Не говоря с теб! — изпепели я с поглед жената. — Серджо, да не би да си откачил? Слушаш ли ме изобщо? — продължи да крещи на мъжа си и да го дърпа за ръкава. — Кучетата ще я разкъсат на парчета!
— Ама, синьора… — думите на щастие, които напираха да излязат от нея, изведнъж замръзнаха на езика й. — Кучета?
Внезапно й се зави свят, като че ли всичката кръв от главата й се беше отекла. Хвана се за решетките на клетката, за да не падне, и едва чуто прошепна: