Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Оказа се, че при романтизма, поставящ на най-високо място миналото, не е налице едно пряко и ефективно впускане в «живия живот» (както беше при позитивната нагласа спрямо настоящето, носена от хедонизма на плътта), но за сметка на това тук имаме също толкова страстно отдаване на живота на духа и на непонятното за разсъдъка удоволствие от него, които — като форми на живота и на жизнеността — съвсем не са за пренебрегване. За да се «впуснеш» в живота трябва поне една негова форма да ти е дадена непосредствено, без значение коя — дали тази на душата или тялото, дали тази на настоящето и миналото, дали на чувството или на мисълта, дали пък на някоя друга изява на безбрежния и многолик живот. (Но не се ли оказва, че живеещите «с миналото» всъщност живеят по-скоро «чувствено-интуитивно» като проява на една чиста духовност, докато «отдадените на настоящето» правят това под натиска на една не дотам осмислена и затова съвсем плоска «разсъдливост», която ги кара здраво да се държат за «безценния миг»?! Какво ли тогава ще изразява третата възможност, тази на… «преследвачите на бъдещето»?) Защото само
на неговото велико тайнство — и затова първата си стъпка в него и в някоя негова посока винаги правим изцяло интуитивно: той е в нас, вътре във всеки един от нас поотделно, не трябва да го търсим «около» себе си или пък да го създаваме от нищото. Животът не може да се «знае» и «учи», той трябва просто да се живее — по възможност с наслаждение и любов, а не с озлобеност и неразбиране. (Тези последните не произлизат от друго, а от жизнената непълноценност, от ощетеността на «недолюбващите» живота, които правят всичко възможно да пречат и на другите да живеят.)
търси връщане към отдавна (или пък наскоро) преживени прекрасни мигове, които изпъкват на фона на сивото монотонно всекидневие и настояще, от една страна, или пък към минали страдания и горчивини, които дават възможност да се изпита някакво «мазохистично» и парадоксално удоволствие от страданието и от вглъбяването в него, контрастиращо отново на лишеното от «бури и страсти» сегашно времеве — от друга. Романтикът, обърнат към своята непрекъснато дадена му субективност и индивидуалност, разполага свободно с нея в своето настояще — и така «вмества» миналото и дори бъдещето в настоящето, което значи, че не се е отказал напълно от нито едно от тях, включително и от така пренебрегваното настояще. Той превръща вътрешния си живот с всичко, намиращо се в него (преживявания, спомени, представи, мисли, настроения, минали, но възкръсващи, движени подобно на кинолента) в непосредствена реалност на живота като такъв — и това е достатъчно удовлетворение в сравнение с действителния живот на всекидневието с неговата изменчивост, спонтанност, изненади, страхове и… «недотам пристойни трепети». (Дали зад подобна нагласа не се крие една самолишеност от нови и действителни преживявания, актуално протичащи и сега ангажиращи ни? Дали «заниманията» с миналото не са израз на компенсация или заместител на липсата на живо настояще, което ни увлича всеки миг, а значи не са ли симптом, който сигнализира, че трябва «да взема в ръще» настоящето си? Жертването на настоящето с неговата неоценима възможност да ражда нови, досега непреживяни емоции — и то заради «така познатото» ни минало — не е ли лукс, който не трябва да си позволяваме?) Накрая, романтическото настроение е чуждо на влечението към авантюри и инициативи (в практическия смисъл, като «правене» и действане), което е предразположеност на една по-особена нагласа спрямо времето; за романтика са странни и непонятни предизвикателствата към бъдещето, на които това влечение служи. Но това вече е проблем на третата алтернатива, към описанието на която пристъпвам.