Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
„Прочетете внимателно всички съпровождащи материали, за да си знаете правата“. Сред многото ценни съвети е поместена и идеята да си вземете „една-две химикалки“, да закачите табелката „Моля, не безпокойте“ на вратата на хотелската стая, ако не искате да ви безпокоят (не си измислям, дори пояснява как точно да я закачите на дръжката на вратата) и отбелязва мъдро (тъй като нищо не остава незабелязано за опитното око на господин Уитман), че като става дума за настаняване, „в Европа има най-разнообразни възможности“.
На друго място помества следното предупреждение: „В много хотелски стаи в Европа ще намерите тоалетни и бидета“, след което добавя предпазливо: „Ако държите да експериментирате с личната си хигиена посредством тези порцеланови подобия на тоалетни чинии, можете да го направите“. Благодаря за позволението, господин Уитман, но честно казано, табелката „Моля, не безпокойте!“ ме затрудни достатъчно!
От своя страна Джоузеф Раф помества полезен речник, с чиято помощ можете да се справите с редица озадачаващи британски термини. След това уверено заявява, че „фамилия“ е първото име, а „кръщелно име“ — второто, което би било полезна информация, ако в действителност не беше точно обратното.
Опасявам се, че грешките в тези книги са в изобилие. От тях научих, че бирата, която пиете в Англия, се нарича „битърс“, че името на лондонския пазар е „Ковънт Гардънс“, и нещо, което особено ме развесели — че името на прочутия архитект от елизабетинската епоха е „Индиго Джоунс“40.
От изданието „Да посетим Европа“ от 1996 година научих, че Кардиф е „единственият голям град в Уелс“, което сигурно ще шокира доста жителите на Суонси, а от „Икономичен пътеводител за Великобритания и Ирландия“ — че „почти всеки град, село, паланка или махала, ако ще да е в някоя отдалечена пустош, разполага с пощенска служба — която може да е разположена в месарница, пивница или аптека“.
Това, което установих всъщност, е че американците се нуждаят от нови пътеводители. Възнамерявам лично аз да напиша един, който да изобилства от напътствия в следния дух: „Когато разговаряте с полицай, винаги се обръщайте към него с «господин ченге»“ или „За да привлечете вниманието на някой неуловим сервитьор, вдигнете два пръста и размахайте неколкократно и силно ръка. Той веднага ще ви приеме за местен жител“. И накрая задължителното: „Никога не питайте хора на име Клайв къде живеят“.
Отмиращи диалекти
Има един човек на име Уолт, който от време на време идва да върши дребни дърводелски поправки из къщи. На вид е към 112-годишен, но Божичко, колко го бива да кове и да реже! Върши тази работа в нашия град вече в продължение на петдесетина години.
Уолт живее във Вермонт — от другата страна на река Кънектикът, която разделя нашия градец от съседния щат. Той е типичен жител на Ню Ингланд — почтен, трудолюбив, с вродено отвращение към пилеенето на пари, време и приказки. Разговаря така, като че ли очаква някой ден да му представят сметката за употребените думи. Но преди всичко, като повечето жители на щата, е свикнал да става рано. Майчице, колко рано стават хората в Ню Ингланд! Едни наши приятели, англичани от Съри, се заселиха тук преди няколко години. Скоро след пристигането им жената се обадила в зъболекарски кабинет, за да си запише час, и оттам и казали да дойде в шест и половина на другия ден. Тя се появила пред кабинета привечер и установила, че кабинетът е заключени лампите — изгасени. Оказало се, че имали предвид 6,30 сутринта! Но ако на Уолт предложат да дойде при зъболекаря по такова време, съм повече от сигурен, че той ще попита дали нямат малко по-ранен час.
Тъй или иначе, онзи ден Уолт пристигна у дома няколко минути преди седем часа и се извини, че е закъснял, защото движението в Норич било „жестоко“. Интересното в случая не беше толкова идеята, че движението в Норич би могло изобщо да бъде „жестоко“, а че той произнесе „Норич“ — като името на английския град. Учудих се, защото всички в Норич и наоколо произнасят името „Норуич“.
Реших да го разпитам каква е причината.
— Амии — започна той с универсалното встъпление на всички жители на Ню Ингланд, традиционно съпроводено със сваляне на шапката и замислено почесване на главата. Тази дума ще рече нещо от рода на „може би се каня да кажа нещо, но може пък и да не го направя“. После Уолт обясни, че името на градчето се произнасяло като „Норич“ някъде докъм петдесетте години, когато тук нахлули пришълци от Ню Йорк и Бостън, и започнали да променят произношението. Сега практически всеки, който е по-млад от Уолт, с други думи цялото местно население, произнася името на града като „Норуич“. Това ми се стори тъжно — представата, че колоритното местно произношение може да се затрие просто защото новодошлите тук са прекалено мързеливи и небрежни, за да се опитат да го съхранят. Но това е само симптом на една много по-всеобхватна тенденция.
40
бирата е „битър“, пазарът — „Ковънт Гардън“, а архитектът — Иниго Джоунс. (Бел.ред.)