Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XV. Безсънна нощ

Нощта беше тиха, звездна. Из прозореца Стара планина стърчеше в тъмносинето небе. Звездиците трептяха като разноцветни брилянтчета. Тържествена тишина царуваше навън. Никой шум не идеше отнякъде да наруши сънят на природата, задрямала дълбоко под сумрачната нощна пелена. Чудна, упоителна балканска нощ: напоена с дъховете на горите и галена от нежния лъх на зефиря. Вадата на улицата пееше своята непрекъсната, сънна мелодия. Сегиз-тогиз само телохранителят на доктора изхъркваше на одъра, дето спеше. Туптене понякога се раздаваше под Стремски: то бяха докторовите коне в обора. Стремски макар и уморен от многото тревоги на тоя ден, както и от седенкуването до късно у Огулева, не можеше да заспи. Той гледаше се към планината, без да дойде сън до очите му. Пред очите му се мяркаше образът на днешната млада пътница. И чудно, усещанията, които изпитваше от този образ, бяха съвсем нови, непривични. Вместо трескавият трепет и мъчителното копнеене и страдание, що му даваше Драгиния спомен, от образа на тая млада и непозната пътница вееше някаква тиха сладост, свежест, благодат някаква, нещо успокоително и ободряюще идеше оттам, нещо добро, приветно, здраво озаряваше душата му. Той се фащаше за челото. Коя беше тая мома. Де я е видял? Де е говорил с нея? Де е бивал с нея? В Русе? Не. В Румъния? В някой друг град на България? Тя говореше и по руски: значи и в Русия е живяла! „Земи, голубчик“! Тия думи звучаха на душата му, пълни с небесна мелодия.

Защо той не беше по-смел да се запознае тогава? Той можеше да направи това по най-приличен начин! Страхуването от присмехите на доктора го възпря. Той се мъчеше от яд. Той мигновено прозря тогава, при виждането на тази девойка, нови кръгозори от светлост и надежда и тия кръгозори изчезнаха заедно с девойката и небето пак се прихлупи над него и той остана един, безпомощен, с великата си мъка, в борба непосилна с тираническия и сладостен образ на Драга…

А образът на Драга, от която той бягаше, преследваше го с нова сила подир Шоповото писмо. Той беше решил окончателно, неповратно — че между нея и него не може вече връзка да има, и той щеше да бяга по-далеко и никога нямаше да я види; но ако волята му можеше да има власт над разума, то тя беше безсилна над въображението; тя беше в състояние на оня край на света да тикне Стремски — тя не беше способна да тури преграда между Драга и мислите му.

И тя пак застана пред него. Рояци спомени на нови вълни налитаха в душата му. Ту е с нея на Дунавския бряг, ту в стаичката й чува лудешкия й смях, ту я вижда, като се върти на бала, щастлива и сияюща, с Веригарова, който й шушне четиристишието си… И сърцето му пуща кръв. Той стана, запали свещта и погледна часовника си. Часът беше още два! Мислите му, душата му, сърцето му бяха размирени, той искаше да се залише, понеже не можеше да мисли за спане, да се забрави в някакво занятие, да излъже дългите безсънни часове, нетърпимо тежки в тая всеобща тишина и покой. Реши да отговори Шопову и да му опише подробно тая долина и как е прекарал времето. Тая идея му се усмихна. Той седна при масата да пише. Зафана първия ред, па престана. Остави перото и скръсти ръце навъсен. Той усети, че това, което щеше да пише Шопову, беше твърде безцветно, пусто, незначително. Не описания на разходките му можеха да смъкнат товара от душата му, да разсеят мислите му. Душата му жадуваше да си излее накипялата скръб в друга форма, мислите му искаха да се изкажат, чувствата му копнееха да бъдат поверени някому. Той искаше да плаче, да моли, да се бунтува, да проклина, той искаше да изсипе всичкия пламък из гърдите си, за да му олекне и му посветне… Но кому да си повери тайната на сърцето? Кому?