Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
При тия титли и при качеството му на близък сродник на царя съединяваше се още и физическата му хубост, за да уголеми обаянието му.
В София князът пристъпи към съставянето министерство и подир несполучливия опит да го състави от водителите на двете партии: либерална и консервативна — успели да се образуват още в Търново при изработването Конституцията — той повери управлението на едно министерство от консерваторски вождове, додето бъдащите избори му посочат партията, която се радва на народното доверие. Военното министерство държеше руския генерал Паренцов. Скоро след подписването указа за изборите князът напусна София, която нямаше за него нищо привлекателно с тая си физиономия на още мръсна, вехта и отвратителна валийска столица, и тръгна с руския полковник Щепелева да обиколи народа си, жеден също да поздрави своя мил княз, внукът на Царя-Освободителя. Княз Александър имаше намерение да мине през Лом за Букурещ, та да посети румънския крал, а на връщане да обиколи дунавските наши градове.
В тая му първа обиколка, която беше нов ред народни триумфи, Бреговец беше първия град, който се случваше на пътя му и който от месец насам вече се готвеше да направи славна среща на българския господар. Тоя честит ден за Бреговец беше 16 септември 1879 г.
XVII. Пречек при триумфалната арка
Действително целия град беше се раздвижил и развълнувал — отрано. Градския съвет дигаше две триумфални арки, едната на улицата пред къщата, която щяха да дадат на високия гост, друга извън града на полето. Стражари с коне сваляха от Балкана елови клоне за тях.
Приготвена беше още по отрано таблата за поднасяне от председателя на градския съвет хляб и сол. По идеята, дадена от Догански, тя беше оригинално изработена от буково дърво, което покрива тукашните планини; така — и блюдото, което щеше да поднесе училищното настоятелство, беше изработено от местен мрямор. При тия дарове бяха притурени и едно стъкло със златен пясък от златоносната река Огоста, едно стъкло с блестяще като рубин малиново вино — с производството на което се слави тоя окръг.
От околните села се стичаха селяни и селянки пременени заедно с кметовете; метачи чистеха дългата улица, дето щеше да мине кортежът. Офицерите привеждаха в изправност младата българска войска, която щеше да стои във фронт. Гостилничарят Йозефович, натоварен от кметството да приготви княжеската трапеза, събираше по къщята на заможните граждани всички по-добри съдове, като други събираха килимите, за да постелят и облекат къщата, назначена да приеме княза. Един местен учител беше му написал през нощта една поздравителна ода, а учителката „двоеликата“ обкичваше с разноцветни ленти тетрадката. Заседателите на съдебния съвет бяха облекли най-белите си дрехи, а членовете му вадеха петната от черните си униформи, в които щяха да бъдат представени на княза. Всичко беше в движение. Всичко се лъсваше. Градът и гражданите добиваха празничен вид. Даже докторът облече в нови халати болните в болницата, а Дикий Барин навлече друго палто, пак старичко, но всичките му копчета стояха — понеже той беше натоварен с важна мисия от началника: да даде команда на урата и да не оставя да се прекъсва.
По четири часът подир обед пред триумфалната арка на полето беше се натрупал много свят. Отдалеко още блещеше надписа в стихове на арката, измислен от същия учител-поет:
Всички народности бяха представени тука в лицето на първенците си. Българи, турци, евреи — стояха на отделни купове; също и селяните със своите кметове; чиновнишкият свят се трупаше най-отпред. Ученици и ученички на два дълги реда стояха при арката; няколко момичета държаха китки: учителят с побелели устни и с уплашено лице държеше тетрадката с трицветните ленти. Градският кмет с таблата в ръце чакаше развълнуван, като двайсетия път подпитваше помощника си да му повтори приветствената фраза, от която се по някоя дума му изщукваше из ума.
Вълнението и радостта на народа бяха големи. По всички лица се четеше възторг. Първия български княз минуваше през градът им! Името: „Княз Александър“ сладко се шепнеше от устата, разнасяше се из въздуха, пълнеше душите и сърцата. Всеки усещаше, че присъствува на извънредно велико зрелище, че преживява необикновен момент. И очите, пълни с пламък, се стремяха на изток, отдето се очакваше появление на княза; напрежението на нервите достигаше до последните предели на силата си. Скоро далеко се зачерни нещо на пътя и се дигна прах. Тълпата се замърда безпокойно и обърна очи към там. След няколко минути окръжният началник се зададе, като една буря със запенен кон, а на известно разстояние след него летяха десетина файтони в облаци от прах. Тогава Дикий Барин ревна „ура“ и хилядите гърла го подзеха; шапките замахаха из въздуха, въздухът екна. Файтоните приближаваха насам сред тия вълни от викове, прах и възторг. На най-първата кола седяха двама хубави офицери. Единият, който седеше отдясно, твърде млад, дълголик, румен и красив, с българския народен калпак с бялото перо, с мундир, засипан с прах, постоянно дигаше дясна ръка, за да поздравява възхитения народ. Това беше князът. Колата минаха под триумфалната арка и спряха. Княз Александър слезе. Той имаше исполински ръст. Неговата глава стърчеше над всички други глави. Безконечното „ура“ продължаваше да цепи въздуха се с нови и по-яростни талази под командата на неукротимия адвокатин. А когато то утихна, Дикий Барин опулен, потен, в изстъпление, един за всичките упорствуваше да заявява народния възторг. Трябваха усилията на стражарите, за да го накарат да млъкне, за да може кметът да произнесе приветствената си реч князу. Когато той криво-ляво си изпълни задачата, князът, който сега се учеше български — и обикновено говореше с народа чрез тайния си секретар, тук отговори сам със своя немски акцент, от който и до край време не можа съвсем да се отърве: