Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Хаджи Евтим пушеше и мълчеше. Той гледаше само Амбарица, която в кръгозора на север забиваше своята разтегната пирамида във вълни бели облаци. Но вероятно друго нещо занимаваше мислите му, защото той от час на час измърморяше на себе си загадъчните думи: „Нова земя, нова земя!…“

Невянка оставаше из пътя замислена. Тя дълго се удържава и крепи, па най-после обилен поток сълзи бликна из очите й, тя заплака с глас и захълца неудържимо, напусната внезапно от мъжеството, което вчера заран я крепи да може с ясна усмивка на лице и с китка в ръка да изпрати на Пловдивската станция Найдена, тръгнал доброволец за границата.

А отзад слънцето заливаше с празничен светлик чудните и живописни грамади на шумния Пловдив, дето сега се измътваше новото и бурно бъдаще на България.