Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Драга! Дали не бива да й пише? Защо не? Той нито мисли повече, грабна перото с трескава бързина и задраска по хартията. Той писа непрекъснато и с растяща разпаленост в продължение на един час. Мислите му течеха със силата и буйността на един пролетен поток, устремен от планинските висоти, подир многомесечен плен и задушване под зимния лед.
Ето какво написа Стремски на Драга:
„Госпожице!
Няма нужда да ми пишете. Подир вашата постъпка вие разбирате, че да се опитвате да подновявате връзките с мене е повече от нелепо, то е жестоко. Вие сте привикнали лекомислено да си играете с чувствата и със сърцето на другите, вие разкъсахте моето на части безжалостно, вие презряхте любовта ми, вие унизихте моето човешко достойнство с такъв лесен начин, с какъвто подадохте ръката си на един човек, който беше чужд на вас, когото вие не любехте и с когото свързвахте навеки съществуванието си… Съжалявам, че тъй скоро получихте първото тежко разочарование.
Сега пак си обръщате погледа към мене, към жертвата на вашето свирепо лекомислие, на вашата жестокост… И тъй лесно! Госпожице, вие сте ужасни! Вие сте ужасни с тая леснотия да забравяте, да мъчите, да се свързвате и се откъсвате. Не ви укорявам, нито ви обвинявам, само ви казвам, че вие скъсахте булото, що ми затуляше очите и оставихте в мене едно сърце убито, едно горко безверие в душата ми, едно отровно съмнение в човечеството. Заедно с това разбрах и друго нещо: ний не сме били създадени един за друг. Аз до последния час не исках да разбера това, въпреки всичките доказателства, които ти ми даваше. Но моята заслепеност се равняваше само със силата на моята любов. Не знам какво бихте искали да ми пишете. Напразно ще бъдат всичките ви обяснения или уверения. Вие няма да ме утешите — защото аз и на тая минута тежко страдам и ви обичам — нито да ме привлечете изново — защото аз ви мразя ужасно, тоест бягам и се боя от вас — и никога, никога няма да се повърнат в сърцето ми прежните чувства и доверие, както в разбитата чаша не може да се повърне изляната от нея в калта вода… Яма бездънна ни дели от днес нататък. Забрави ме — това ти е тъй лесно — и пожелай ми едничкото нещо, за което съм жъден сега: и аз да те забравя. Аз се чувствувам сега доста силен вече да страдам и по-як — за да посрещам наплива на възпоминанията си.
Сещам, госпожице, колко е унизително за мене това признание, че те любя още. Гризе ли те съвестта ти или гъделичка тщеславието ти, не зная, то си е твоя работа. Но аз бях длъжен да ти кажа това, щом реших да ти пиша. Други на мое място би те оскърбил може би, би изказал думи на ненавист, би се гаврил със злощастието ви: аз нямам тоя кураж. Как в някои случаи ненавистта е добродетел и спасителна реакция! Ако аз ти пиша, то това правя за мене си. Не искам нито да те обиждам, нито да те съдя. Но в тая минута само на тебе една в целия свят смея да кажа моята скръб — не за да я споделиш, нито търся съжалението ти — всеки други, комуто бих дръзнал да я съобщя, не би ме разбрал, би ми се присмял, би ме намерил нищожен и глупав. Аз само на тебе имам смелост да обадя тая скръб, която всичката отдалеченост, която ни дели, всичките красоти на тая райска планинска природа, всичките развлечения и съчувствени отношения, с които ме обкръжава тук един гостоприемен приятел, не могат да я заглушат, защото аз те обичам, любя те, госпожице! Любя те! — високо викам тая дума сега, защото се срамя и ниско да я кажа тука. Защото аз цялата тая нощ не мигнах и страдах; защото теготата щеше да ме задуши, ако да се не беше намерила една хартия и едно перо на масата ми. Скъсай това писмо, смей му се, чети го, ако щеш на Веригарова — за мене е все равно: то беше отдишката на котела, без която парата би го пукнала… След един ден аз ще префърля Стара планина и в нов хоризонт ще пренеса тъгата си и мислите си. Защото аз и там ще те помня, но ще те помня, както помнят един мил покойник в гроба, чийто образ пак се вести насъне пред очите на ония, които са го обичали, но когото никой от тях не очаква, нито желае да се върне в къщата. Ще очаквам и аз от времето да ми донесе благодетелния си балзам на забравата… Ще очаквам юнашки и търпеливо успокоението и новото бъдаще, защото аз съм още млад и чувствувам, че океана на живота е още напред, та затова ще ми трябва мъжество, и сили, и гордост, да следвам предназначението си.