Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
— Няма полза сега от каене. Прекъсни само всичките тия фокуси… Не вярвам да последва нищо неприятно… В София са заняти сега с изборите… Утре ли ще бъде тоя знаменит процес, на който ще бъда изпитван като свидетел? Предвиждам какви куриози ще има.
— Утре сутринта… Но представи си моето положение! — каза докторът, като внезапно се фана за челото: аз трябва да се откажа да защищавам!
— Как? Ти си защитник?
— На убийцата!
— Аман, докторе, ти си решил да ме убиеш днеска от смях!
— Аз вече и условие писмено направих с домашните му: за възнаграждение ще ми дадат една хубава ливада от петнайсет уврата при Бързия…
И докторът изпусна една въздишка.
— Но мен ми казваше Дикий Барин, че той ще защищава убийцата!
— Да, но понеже аз зех тая мисия, той ще пледира за обесването му: той е адвокат на турците.
— Значи Дикият Барин, подир комският подвиг престана да е горещ патриот?
— Тоя рошав идиот по всяко дело е мой съперник… Жално е, че утре българинът остава без защита! Ти ще свидетелствуваш против него?
— Аз ще кажа истината.
— Казвай я, колкото щеш. Нека да го бранях аз…
— Ти надяваше ли се да го спасиш!
— Сигурно! Поне на тукашната инстанция той ще бъде оправдан. Аз щях да бия на патриотическата струна на белодрешковците… Всеки от тях е увреден нещо от турчин, всеки има зъб против турците. Прочее, убитият турчин е осъден още отсега, той е кривият. Рангел и без мене ще бъде оправдан от тия православни човеци. Жално, че фръкна ливадата.
— Не, тука трябва един Гогол — каза Стремски. Интереса на тоя град расте пред мене всяка минута…
XI. Пътница
Една пощенска кола издруска на улицата.
Те надникнаха из прозореца.
— Откак направих тия страшни разкрития, аз вече няма да видя мир — каза докторът: — всяко изтрещяване по улицата на кола, всяко появяване на пощенски раздавач ще ме прави да трепкам, се ще очаквам отчисление… Дявол ме зел! Ах, тази кола иде откъм Лом.
— Там са една възрастна жена и една мома хубавичка — каза Стремски… Чакай! — извика той внезапно, па се улови за челото и се взря.
— Позна ли ги?
— Чакай! — и Стремски стори знак доктору да мълчи, като че искаше да събере мислите си, да улови някой далечен спомен.
— Какво има? Коя е тази госпожица?
— Не мога да се сетя… — каза замислен Стремски. — Но тая мома съм я видял вече — де? Не помня… Но сигурно ще усетя… Хай да излезем.
— Къде?
На Милановия хан. Там непременно ще се спре тая пътница, за да обядва, додето препрягат колата й в станцията. Можем там да разберем коя е.
— Сега пак ще те съдя: що си такъв женлю? От Русе идеш бит, търсиш пак да те бият. Остави фустаните.
— Искам да разбера коя е!
— Една пътница, която минува! Какво те интересува? Истина, хубавичка е… Имаше носът на Алма… Ха чуй, довечера ще бъдем на гости у Огулева, поканени сме на чай… И Беринков е там. Ще изпросим да ни поиграе Алмата волуптозната турска шансонетка „Кючук ханъм“, под дайрето.
— Да вървим! — каза решително Стремски.
Те излязоха и тръгнаха за Милановия хан.
Наистина Стремски се стресна, като видя тая девойка. Той искаше да узнае непременно коя е или поне — нещо за нея. Тя не зачуди само неговото любопитство, а на сърцето му нещо каза. Нещо много познато, много близко, нещо, за което той не можеше да се догади, имаше за него в непознатата пътница. Това нещо, това смътно възпоминание беше много сладостно. Поне сърцето му радостно се сви в гърдите му. Не, тая мома не беше чужда за него.
Още като излязоха на мегданя, дето беше хана, те зърнаха на чардака му на горния кат към пътя възрастната жена и девойката. Те похапваха при една маса. Кога приближиха към тях, Стремски видя, че девойката беше облечена в сива дълга пътническа дреха, преметнала през рамо чантичка, с малка шапчица, завита с белия вуал, дигнат от лицето, което беше беличко и хубаво. Всичко това Стремски успя да види в разстояние на половин минута, защото девойката, като забележи, че е предмет на вторачено взиране на двамата младежи, свенливо се поотмести, за да бъде заслонена от стълба, що подпираше потона, а може би случайно стана това.
Влязоха в хотела, за да получат сведения.
Но нищо сърбинът не можа да им обади, освен че идат от Лом и пътуват за София.
— Старата трябва да е майката — каза той.
— Не е, господине: ербо она й говори: госпоя све — обясни ханджията.
— Значи, просто другарка й е — допълни Догански.
— Ние ще чакаме тук да я видим по-добре, кога се качи на колата — пошушна Стремски доктору.
— Добре, ела да влезем в кафенето.
XII. „Вземи, голубчик!“