Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
— Твърде ви благодаря. Да живей всичкия български народ!
След като получи с благодарност китките от ученичките и чу с ухилване одата на учителя, князът се обърна към мохамеданските първенци, които с ниски поклони изразяваха своето верноподаническо почитание.
Един млад софта с бяла гъжва, в турско време кадия тука, произнесе приветствена реч и после подаде с ниско темена едно прошение от единоверците си. Това прошение беше само сгънато; князът го отвори и видя при турския текст френския му превод. Той го прочете внимателно и избъбра нещо на частния си секретар. Секретарят се обърна към Беринкова.
— Господин началнико, необходимо е да намерите побягналия убиец. Неговото изпущане зле се тълкува.
— Пратих потеря! — отговори Беринков с ръка под козирог и с червени петна по лицето му.
— Негово височество желае да му доложите веднага за улавянето му.
— Слушам.
Князът се извърна към селяните и подаде ръка на един достопочтен старец, който стоеше отпред. Попита го от кое село е.
— От Долне Озирово, господине. Бог да ти дава здраве! — отговори старецът живо.
Князът се усмихна.
— Вие готвите ли се да си избирате депутати? — попита князът, който се интересуваше от ближните избори.
Старецът не разбра добре.
Тайния секретар му обясни какво го питаха.
Селянинът се усмихна хитро, па каза:
— Е оно, господарю, сме си го нагласили веке: от наше село ще си избереме двамката само: Тимо Стамболият, оти она е разумен човек и от село ни си е, познаваме се, дето го рекли… Она и вас избира…
— А другия кой е? — попита ухилен князът.
Селянинът се побара по челото, па попита, като се усмихваше:
— Па да го кажем ли?
— Кажете, кажете, дядо — рече секретарят.
— Ех, и той, вика се, е наш челяк: цар Александри!
Князът биде изумен от този отговор най-напред, после се усмихна, продума нещо Щепелеву, също усмихнат, и тръгна към файтона си. Един гражданин се промъкна, приближи и му подаде прошение. Князът погледна въпросително секретаря си.
— За какво ви е прошението? — попита секретарят.
— От страна на гражданите.
— За какво?
— Плачем се от доктора Догански!…
— Добре. Негово височество ще даде надлежния ход на прошението ви — и секретарят се запъти с княза към колата, за да тръгнат за градеца.
В туй време някой разтласка навалицата, за да излезе напред. Мнозина обърнаха главите си, в това число и княза. Видяха Дикий Барин. Той, гологлав, с очи широко разкрити, с изражение на необикновена радост, излезе напред и извика:
— Ура! Ваше величество!
— Quel est se diable d’homme? — попита князът очуден, като изглеждаше любопитно адвокатина.
Тайният секретар попита Беринкова, който отговори, че негова милост е адвокатин тука, а на Дикий Барин стреляше ужасни погледи, за да се махне оттам. Но Дикий Барин, одързостен от вниманието, което възбуди към себе си, приближи с ниски поклони до колата, на които току-що се качи князът. Князът му махна с ръка, за да чуе какво има да му каже.